Преходни обекти и преходни явления, Д. Уиникът

Въведение:

След раждането си бебетата са склонни да използват части от тялото си като стимул на оралната еротогенна зона. Няколко месеца по-късно бебетата и от двата пола започват да играят с кукли и повечето майки позволяват на бебетата си да се пристрастят към даден специален обект.
Между тези две групи явления, които са отделени от определен времеви интервал има връзка и може да бъде полезно да се изследва развитието от едното към другото състояние, което може да направи възможно използването на важен клиничен материал, който до сега е пренебрегван.

Първото притежание:

Модели, които бебетата показват спрямо своите не-аз притежания:

Събитията започват с първо-в-устата действия, които в края на краищата водят до привързаност към мечето, куклата или някаква друга играчка. Ясно е, че тук, освен оралната възбуда и удовлетворение (въпреки че това може да бъде основата на всичко останало) е от значение и нещо друго. Могат да бъдат изследвани и много други неща. Сред тях са:
1) естеството на обекта;
2) способността на бебето да разпознава обекта като "Не-аз";
3) мястото на обекта - вън, вътре, на границата;
4) способността на бебето да създава, измисля, изобретява, произвежда обект;
5) началото на обектно отношение на обич.

Winnicott въвежда термините "преходен обект" и "преходен феномен", за да обозначи междинната зона на опит, която се намира между палеца на детето и неговото мече, между оралния еротизъм и истинското обектно отношение, между първичната творческа дейност и проекцията на онова, което вече е било интроектирано, между първичното неосъзнаване на това, че си задължен и признанието, че си задължен (кажи: "Та!").

По тази дефиниция, бълбукането на бебето или начинът, по който детето преговаря репертоара си от песни и тонове, докато се подготвя за сън, влизат в непосредствената зона на преходните феномени, заедно с използването на обектите, които не са част от тялото на бебето и все пак не се разпознават напълно като нещо, което принадлежи на външната действителност.


НЕАДЕКВАТНОСТ НА ОБИЧАЙНОТО ИЗЯВЛЕНИЕ

Общоприето е, че изявлението на човешката природа от гледна точка на междуличностните отношения не е достатъчно добро, когато въображаемото усъвършенстване на функциите и цялата фантазия, както съзнаваната, така и несъзнаваната, включително и изтласканото несъзнавано, е позволено.

Има още един начин да се опишат хората. За всеки индивид, достигнал стадия да бъде отделна единица с ограничителна мембрана и външна и вътрешна част, може да се каже, че този индивид има вътрешна реалност, вътрешен свят, който може да бъде богат или беден и може да бъде в покой или в състояние на война. Това помага, но достатъчно ли е то?
Според мен, ако има потребност от двойно изявление, има нужда и от тройно; третата част от живота на човешкото същество, част, която не можем да пренебрегнем, представлява една междинна зона на преживяане, за което допринасят и вътрешната реалност, и външният живот. Това е зона, която не подлежи на предизвикателства, тъй като от нейно име не се заявяват никакви претенции, освен че тя трябва да съществува като място за почивка за индивида, ангажиран в постоянната човешка задача да държи отделени и все пак свързани вътрешният и външният свят.
Обичайно е да се обръщаме към "отчитането на реалността" и ясно да разграничаваме възприятието (apperception) и възприемането (perception). Тук аз казвам, че между неспособността на бебето да разпознава и приема реалността и нарастващата му способност да го прави има междинно състояние. Поради това аз изследвам субстанцията на илюзията, която се позволява на бебето и която в живота на възрастния е присъща на изкуството и религията и все пак се превръща в официален знак на лудостта, когато възрастният налага твърде силно претенциите си над доверчивостта на останалите, като ги насилва да признаят, че споделят една илюзия, която не е тяхна собствена.
Ние може да споделяме уважение към илюзорните преживявания и, ако желаем, можем да се събираме и да формираме групи въз основа на приликите в нашите илюзорни преживявания. Това е естествен начин на групиране сред човешките същества.
...В това есе аз се занимавам с първиге притежания и с междинната зона между субективното и онова, което се възприема обективно.


РАЗВИТИЕ НА ЛИЧЕН МОДЕЛ

Как детето се справя с истинските "не-аз" обекти? Рано или късно, обектите други-освен-мен влизат в личния модел. До известна степен тези обекти представляват гърдата, но това не е предмета на обсъждане.
При някои бебета палецът се поставя в устата, докато останалите пръсти извършват гальовни движения. Тогава устата е активна по отношение на палеца, но не и по отношение на пръстите. Пръстите, които галят горната устна или някаква друга част, могат да станат или не по-важна част от палеца, който ангажира устата. Нещо повече, това галещо движение може да бъде открито и самостоятелно. Автоеротичното преживяване на сукане на палеца може да се усложни до следното:
- сукане на пелената;
- парче плат;
- бебето събира вълна и се гали с нея;
- мърмори, пръцка с уста и т.н.

Може да се предположи, че мисленето или фантазирането се свързва с тези функционални преживявания.
Всички тези неща аз наричам "преходни феномени".
Има преходни феномени, които стават важни тогава, когато детето се готви за сън и представляват защита срещу тревожността, особено срещу депресивната тревожност.
"Преходен обект" - мек обект, който бебето намира и използва. Този обект продължава да бъде важен дълго време. Родителят опознава стойността му и го носи при пътуване. Майката позволява той да се изцапа, за да настъпи прекъсване в континуитета, което може да разруши смисъла и стойността, която този предмет има за бебето.
Моделът на преходните феномени започва на около 4-6-8-12 месеца. Моделите, положени в бебешка възраст могат да продължат и в детството, така че първоначалният мек обект да продължи да бъде абсолютно необходим в моменти на наслада или депресия. Когато детето е здраво, постепенно обхватът на интересите му се разширява и този разшилен интерес се поддържа дори и когато депресивната тревожност е наблизо. Потребността от специфичен обект или поведенчески модел, започнал много рано в детството, може да се появи отново в по-късна възраст, когато детето е застрашено от депривация.
Когато детето започне да организира звуците, може да се появи "дума", която да означава преходния обект.
Понякога няма друг преходен обект, освен самата майка.


ОБОБЩЕНИЕ НА СПЕЦИАЛНИТЕ КАЧЕСТВА В ОТНОШЕНИЕТО

1. Бебето предявява права над предмета и ние ги приемаме. Все пак някаква отмяна на омнипотентността е налице от самото начало.
2. Детето нежно прегръща обекта, обича го и го осакатява.
3. Обектът не бива да се сменя, освен ако бебето не го смени.
4. Обектът трябва да преживее инстинктивната любов и омраза, както и чистата агресия.
5. Обектът трябва да изглежда на бебето така, сякаш му дава топлина, да може да се движи, да има тъкан или да прави нещо, което създава впечатлението, че той има собствен живот или обективна реалност.
6. От наша гледна точка той идва отвън, но това не е така от гледна точка на бебето. Обектът не идва и отвътре, той не е халюцинация.
7. Съдбата му е постепенно да бъде отделен, така че с годините не толкова да бъде забравен, колкото да се отстрани. При здравото дете преходният обект не отива "вътре", не се забравя и по него детето не тъгува. Той губи смисъла си и преминава в културното поле.


ВРЪЗКАТА НА ПРЕХОДНИЯ ОБЕКТ СЪС СИМВОЛИЗМА

Парчето пелена е символ на някакъв частичен обект (напр. гърдата).

Клинично описание на преходен обект:

1. Теоретично изследване:
- преходният обект олицетворява гърдата или обекта на първото отношение;
- преходният обект предхожда установеното отчитане на реалността;
- по отношение на преходния обект детето преминава през (магически) омнипотентен контрол към контрол чрез манипулация (вкл. мускулен еротизъм и удоволствие от координацията);
- преходният обект може постепенно да се развие във фетиш;
5. преходният обект може, поради анална еротична организация, да представлява изпражненията.

2. Връзка с вътрешния обект
Преходният обект не е вътрешен обект, той е притежание. Но за бебето той не е и външен обект. Бебето може да използва своя преходен обект тогава, когато вътрешният обект не е преследващ и е достатъчно добър. Но този вътрешен обект зависи от външния. Злината или провалът на последния води до смърт или до преследващи качества във вътрешния обект.
Когато външният обект непрекъснато се проваля, вътрешният обект губи значението си и тогава преходният обект става безсмислен. Поради това преходният обект може индиректно да представлява външния обект (през вътрешния).
Преходните обекти не подлежат на магически контрол подобно на вътрешните обекти, нито са вън от всякакъв контрол, както е истинската майка.

3. Илюзия - разочарование
Няма възможност едно бебе да измине пътя от принципа на удоволствието към принципа на реалността или към и отвъд първичната идентификация, ако няма достатъчно добра майка. Достатъчно добрата майка е тази, която активно се адаптира към потребностите на бебето, активна адаптация, която постепенно намалява, според нарастващата способност на бебето да толерира провала в адаптацията и последващата от това фрустрация.
Достатъчно добрата майка започва с почти пълна адаптация към нуждите на бебето си и с времето се адаптира все по-непълно според нарастващата способност на бебето да се справя с провала й.
Способностите на бебето да се справи с провала на майката са следните:
1. Често повтарящото се преживяване на бебето, че фрустрацията е ограничена във времето. Това време в началото трябва да е кратко.
2. Нарастващото чувство за процес.
3. Наченките на психична дейност.
4. Използването на авто-еротично удовлетворение.
5. Спомените, повторното оживяване, фантазиите, сънуването; интегрирането на миналото, настоящето и бъдещето.

Ако всичко върви добре, бебето постепенно започва да печели от преживяването на фрустрация, тъй като непълната адаптация към потребностите му прави обектите истински, т.е. мразени и обичани. Последствието от това е, че ако всичко върви добре, бебето може да се смути от твърде добрата адаптация към потребностите му, която продължава прекалено дълго, не намалява по естествен начин, тъй като добрата адаптация прилича на магия и обектът, който се държи съвършено не е с нищо по-добър от една халюцинация. Въпреки това, в началото адаптацията трябва да бъде почти точна и, ако това не е така, за бебето е почти невъзможно да започне да развива способността да встъпва в отношения с външната действителност или дори да формира концепция за външната реалност.


ИЛЮЗИЯТА И СТОЙНОСТТА НА ИЛЮЗИЯТА

В началото майката, чрез почти 100% адаптация към бебето му дава възможност за илюзията, че гърдата й е част от него. Тя сякаш е под магически контрол. Същото може да се каже от гледна точка на грижите за бебето изобщо, в тихите периоди между възбудата. Омнипотентността е почти факт на преживяването. Задачата на майката е в края на краищата да разочарова детето, но тя няма надеждата, че ще успее, освен ако в началото не е могла да предостави достатъчно възможности за илюзии. Иначе казано, гърдата отново и отново се създава от бебето от неговата способност да обича или (може да се каже) от нужда. В бебето се развива субективен феномен, който наричаме майчина гърда (в това се включва цялата техника на майчинство). Майката разполага действителната гърда точно там, където бебето е готово да я създаде и в подходящия момент.
Поради това, още с раждането човешкото същество се занимава с проблема за отношенията между онова, което е обективно възприето и онова, което се измисля субективно и в решението на този проблем няма здраве за онова човешко същество, което не е било подхванато добре от майка си.
Непосредствената област, към която правя препратка е областта, предоставена на бебето между първичното творчество и обективното възприятие, основано на отчитането на реалността. Преходните феномени представляват ранните стадии на използване на илюзията, без които за човешкото същество няма смисъл в идеята за отношението с обект, който се възприема от останалите като външен по отношение на този обект.


БЕБЕ илюзия МАЙКА

(фиг. 1)

Идеята, илюстрирана с фиг. 1 е следната: в някакъв момент рано в развитието на всеки човешки индивид бебето, в определена среда, предоставена от майката може да измисли идеята за нещо, което би отговорило на нарастващата потребност, която възниква поради инстинктивното напрежение. В началото не може да се каже, че бебето знае какво трябва да се създаде. В този момент от времето майката представя себе си. В обичайния случай, тя предоставя гърдата си и потенциалното си желание да храни. Адаптацията на майката към потребностите на бебето, когато тя е достатъчно добра, дава на бебето илюзията, че съществува външна реалност, която отговаря на собствената способност на бебето да създава. С други думи, има припокриване на онова, което предоставя майката и онова, което детето е в състояние да измисли. За наблюдателя детето възприема онова, което майката действително представя, но това не е цялата истина. Бебето възприема гърдата само дотолкова, доколкото една гърда би могла да бъде създадена точно там и тогава. Между майката и бебето няма взаимен обмен. Психологически, бебето взима от една гърда, която е част от него, а майката дава на едно бебе, което е част от нея. В психологията идеята за взаимния обмен се основава на една илюзия.

БЕБЕ преходен обект МАЙКА

(фиг. 2)

На фиг. 2 се придава форма на областта на илюзия, за да илюстрирам онова, което аз считам за основна функция на преходния обект и преходния феномен. Преходният обект и преходните феномени стартират всяко човешко създание с онова, което винаги ще бъде важно за тях, т.е. неутрална област на преживяване, към която няма да бъде отправено предизвикателство.
За преходния обект може да се каже, че е въпрос на споразумение между нас и бебето ние никога да не задаваме въпроса: "Ти ли измисли това или то ти беше предоставено отвън?" Важното е, че по този въпрос не се очаква решение. Въпросът не бива да бъде формулиран.
Този проблем, който в началото остава скрит за човешкото бебе, постепенно се превръща в очевиден проблем, поради факта, че основната задача на майката (след това да предостави възможност за илюзия) е да разочарова. Това е задачата както на родителите, така и на възпитателите. Ако нещата вървят добре, в този постепенен процес на разочарование се подготвя сцената за фрустрациите, които ние обединяваме под думата "отбиване"; но трябва да помним, че когато говорим за явления, които се групират около отбиването, ние приемаме подлежащите процеси, процесите, чрез които се предоставя възможност за илюзия и постепенно разочарование. Ако процесът илюзия-разочарование се е изкривил, детето не може да достигне до такова нормално нещо като отбиването, нито до реакция спрямо отбиването и тогава е абсурдно изобщо да се позоваваме на отбиването. Простото прекратяване на храненето от гърдата не представлява отбиване.
Можем да видим огромното значение на отбиването в случая с нормалното дете. Когато станем свидетели на комплексната реакция, която е включена у дадено дете от процеса на отбиване, ние знаем, че при това дете това е могло да се случи, тъй като процесът илюзия-разочарование е бил проведен така добре, че можем да го пренебрегнем, когато обсъждаме действителното отбиване.

РАЗВИТИЕ НА ТЕОРИЯТА ЗА ИЛЮЗИЯ-РАЗОЧАРОВАНИЕ

Тук допускаме, че задачата по приемане на реалността никога не е завършена окончателно, че нито едно човешко същество не е освободено от напрежението на отношенията с вътрешната и външната реалност и че от това напрежение се предоставя една межинна област на преживяване, която не подлежи на предизвикателства (изкуства, религия и т.н.). Тази междинна област е в пряк континуитет с областта на игра на малкото дете, което се "изгубва" в играта.
В ранното детство тази междинна зона е необходима за инициацията на отношението между детето и думата и става възможна поради достатъчно доброто майчинство в критичната ранна фаза. Съществено за всичко това е последователността (във времето) на външното емоционално обкръжение и на конкретните елементи в психичното обкръжение като преходния обект или обекти.
Преходните феномени са позволени на бебето поради интуитивното признаване на напрежението, присъщо на обективното възприятие от страна на родителите и ние не отправяме предизвикателства към детето относно суубективността или обективността само там, където има преходен обект.
Ако един възрастен предявява претенции да приемем обективността на неговите субективни явления, ние проследяваме или диагностицираме лудост. Ако възрастният може да се наслаждава на личната междинна област, без да предявява претенции, тогава можем да признаем собствените си междинни области и сме доволни да открием припокриване, т.е. съвместно преживяване между членове на творческа, религиозна или философска група.
Според Winnicott преходните феномени са здравословни и универсални. Преходният обект е нещо, което се създава от бебето и в същото време се осигурява от обкръжението.


ОБОБЩЕНИЕ

- изследват се преживяванията на здравото кърмаче по отношение на първите му притежания;
- тези първи притежания се свързват с автоеротичните явления и сукането на юмруците и пръстите, както и с първите меки играчки;
- първите притежания се свързват както с външните обекти (майчината гърда), така и с вътрешните обекти (магическата интроектирана гърда), но се различава и от двете;
- преходните обекти и явления принадлежат към света на илюзиите.

Теория на връзката родител-дете, Д. Уиникът

ТЕОРИЯ НА ВРЪЗКАТА РОДИТЕЛ-ДЕТЕ


Целта на есето е да направи сравнение между изследването на ранното детство и изследването на психоаналитичния трансфер. Цели да изясни значението на личността и обкръжението.
Както знаем, в психоанализата не съществува травма, която е извън омнипотентността на индивида. В края на краищата всичко е под контрола на егото и така се свързва с вторичния процес. Пациентът не би получил помощ, ако аналитикът кажеше: "Майка ти не е била достатъчно добра... баща ти наистина те е съблазнил, а тя те е оставила..."
Промените в анализата настъпват, когато тръвматичните фактори влизат в психоаналитичния материал по индивидуален за пациента начин и вътре в омнипотентността на пациента. Алтернативните интерпретации са онези, които могат да се направят в светлината на проекциите. Това се отнася и до бенигнените фактори, факторите, които водят до удовлетворение. В сичко се интерпретира в светлината на любовта и амбивалентността на личността. Аналитикът е подготвен да чака дълго преди да бъде в състояние да свърши точно този вид работа. В ранното детство на детето се случват неща, които са отвъд способността му да ги обозре и обхване. Всъщност, детството е период, през който се формира способността на детето да събира външните фактори в зоната на своята омнипотентност. Подкрепата на егото вследствие на майчините грижи дава възможност на детето да расте и да се развива, независимо от това, че все още не е способно да контролира или да се чувства отговорно за добрите и лошите неща в обкръжението.
Аналитикът е подготвен да чака, докато пациентът може да представи факторите от обкръжението в такава светлина, която позволява интерпретацията им като проекция. В добре подбраните случаи това зависи от способността на пациента за доверие, която се преоткрива в надеждността на аналитика и професионалния сетинг. Понякога се налага аналитикът да чака дълго, а в случаите, които са лошо подбрани за класическа психоанализа, възможно е надеждността на аналитика да се окаже най-важният фактор (или по-важен, отколкото интерпретациите), тъй като пациентът не е преживял подобна надеждност в грижите на майката в ранното детство и за да използва подобна надеждност, той ще трябва да я открие за пръв път в поведението на аналитика. Това може би е основата за изследване на проблема какво може да направи аналитикът за лечението на шизофренията и др. психози.
В случаите на бордърлайн аналитикът не винаги чака напразно; с времето пациентът започва да използва психоаналитичните интерпретации на първоначалните травми като проекции. Възможно е той дори да приеме добрите неща в обкръжението като проекция на простите и стабилни елементи, които призтичат от собствения му наследствен потенциал.
Парадоксът е, че доброто и лошото в обкръжението на детето в действителност не е проекция, но независимо от това, за да се развие по здравословен начин отделното дете, необходимо е всичко да му изглежда като проекция. Тук откриваме действието на омнипотентността и принципа на удоволствието такова, каквото е то в най-ранното детство; и към това наблюдение можем да прибавим, че разпознаването на истинското "не-аз" е въпрос на интелект; то принадлежи на изключителната изтънченост и зрелост на индивида.
Фройд пренебрегва най-ранното детство като състояние. В "Двата принципа на функциониране на психиката" той пише:

"Основателни са възраженията, че такава организация, която робува на принципа на удоволствие и пренебрегва външната реалност не би могла да просъществува дори и съвсем кратко време, така че изобщо няма как да възникне. Но използването на подобна представа може да се оправдае със забележката, че кърмачето, че кърмачето (като се прибави само грижата на майката) почти реализира такава психична система."

Тук Фройд напълно отдава дължимото на функцията на майчините грижи и може да се приеме, че той изоставя тази тема само защото не е бил готов да обсъди импликациите й.
Думите: "като се прибавят само грижите на майката" са от огромно значение в контекста на това изследване. Бебето и майчините грижи взети заедно образуват една единица.[1]
Ако човек иска да изследва теорията на връзката родител-дете, той трябва да стигне до решение за тази материя, която се отнася до истинския смисъл на думата зависимост. Не е достатъчно да признаем, че обкръжението е важно. Ако трябва да има дискусия върху теорията на връзката родител-бебе, тогава ние сме разделени наполовина, ако има такива, които не допускат, че в най-ранните стадии бебето и майчинските грижи си принадлежат и не могат да бъдат разделени. Тези две неща: бебето и майчинските грижи се разделят в здравето; а здравето, което означава толкова много неща, до известна степен означава и отделяне на майчинските грижи от нещо, което ние след това наричаме бебе или начало на израстващо дете.
Фройд казва: "господството на принципа на удоволствие приключва истински едва с пълното психично освобождаване от родителите."

ДУМАТА БЕБЕ

в това есе ще означава много малко дете (infant). Полезно е да помислим за ранното детство като за фаза, която предхожда словесната презентация и на използването на словесни симмволи. Този термин се отнася към онази фаза, в която бебето зависи от майчинските грижи, които се основават на майчината емпатия, а не на разбирането на онова, което е или би могло да бъде изразено с думи.
В същината си това е период на развитие на его-то, а основната характеристика на подобно развитие е интеграцията. Силите на ид-а шумно търсят внимание. Най-напред те са външни по отношение на бебето. Ако детето е здраво, ид-ът бива призован в служба на его-то и его-то подчинява ид-а, така че задоволяването на ид-а се превръща в нещо, което укрепва его-то. Това, все пак, е постижение на здравословното развитие, а в детството има много варианти, които зависят от относителния провал на това отношение. Ако ранното детство е незадоволително, тези постижения се достигат в минимална степен или може да се завоюват, а след това да бъдат загубени. При инфантилните психози (или при шизофренията) ид-ът остава относително или напълно "външен" на его-то, а удовлетворението на ид-а остава физическо и има ефекта на нещо, което застрашава его структурата, доката се организират защити с психотичен характер.
Аз твърдя, че основната причина, поради която детето обикновено успява да подчини, а его-то да включи ид-а, е фактът на майчината грижа, майчиното его, което се явява инструмент на детското его и така го прави силно и стабилно. Необходимо е да се изследва как става това и как его-то на бебето в края на краищата се освобождава от подкрепата на майчиното его, така че детето да постигне психично отделяне от майката, т.е. диференциация в отделен, собствен аз.
За да изследваме отношението родител-дете, най-напред е нужно накратко да изложим теорията за емоционалното развитие на детето.

ИСТОРИЧЕСКИ

В психоаналитичната теория най-ранните идеи се отнасят до ида и его-механизмите за защита. Ид-ът излиза на сцената много рано и откритията на Фройд и описанията на пре-гениталната сексуалност, основана на наблюденията му на регресивните елементи в гениталната фантазия, в игрите и в сънищата са основни характеристики на клиничната психология.
Постепенно са формулирани механизмите за защита на его-то. Тази част от психоаналитичната теория предполага отделност на аза и структуриране на его-то. Но именно структурирането на его-то прави възможна тревожността от напрежението на инстинктите или от загубата на обекта. В ранните стадии тревожността не е тревожност от кастрация или раздяла; тя се отнася до съвсем други неща и всъщност представлява тревожност от анихилация.
Теорията за защитните механизми на его-то до голяма степен принадлежат на идеята, че детето има независимост, изцяло лична защитна организация. Изследванията на Клайн допълват теорията на Фройд като изясняват играта, която протича между примитивните тревожности от една страна и защитните механизми от друга. Тази работа на Клайн се отнася до най-ранното детство и привлича вниманието върху агресивните и деструктивни пориви, чиито корени са по-дълбоко, отколкото онези, които представляват реакция на фрустрацията и са свързани с омразата и яда; освен това, в работата на Клайн се прави разрез на ранните защити срещу примитивната тревожност, тревожност, която е характерна за първите стадии на психичната организация (сплитинг, проекция и интроекция).
Предмет на настоящето есе е работата на Клайн върху най-ранните фази от живота на детето и върху периода на зависимост.
М. Клайн ясно казва, че признава значението на обкръжението в този период и във всеки следващ период по различен начин. Нейната работа, както и работата на последователите й обаче, оставя отворен въпроса за пълната зависимост. В работата на Клайн няма нищо, което да противоречи на идеята за абсолютната зависимост, но ми се струва, че никъде не се разглежда специално онзи етап, в който бебето съществува единствено поради грижите на майката, съвместно с които то формира едно цяло.
Има разлика между това аналитикът да приема реалността на зависимостта и това той да работи с нея в трансфера. Изглежда, че изследването на защитните механизми на его-то отвежда изследователя до прегениталните изяви на ид-а, докато изследването на его-психологията го отвежда назад до зависимостта, до единицата майчини грижи-бебе.
Половината от теорията за отношението родител-бебе засяга бебето и представлява теория за пътешествието на бебето от абсолютната зависимост през относителната зависимост и паралелно с това пътешествието от принципа на удоволствието към принципа на реалността и от автоеротизма към обектните отношения.
Другата половина от теорията за отношението родител-бебе се отнася до майчините грижи, т.е. до качествата и промените в майката, които посрещат специфичните потребности на развитието на детето, към които тя се ориентира.

А. БЕБЕТО

Ключовата дума в тази част на изследването е зависимост.
Човешките бебета не могат да започнат битието си, освен ако не са налице известни условия. По-долу тези условия се изследват, но те са част от психологията на бебето. Бебетата идват на бял свят по различен начин в зависимост от това дали условията са благоприятни или не. В същото време условията не определят потенциала на бебето. Този потенциал се унаследява и е оправдано да бъде изследван като отделна тема, стига да се приеме, че унаследеният потенциал на бебето не може да се превърне в бебе, освен ако не бъде свързан с майчини грижи.
Унаследеният потенциал включва тенденцията към растеж и развитие. Развитието на детето не може да се предвиди само въз основа на познанието за неговия потенциал, без да се вземе предвид другия фактор - майчините грижи.

Вроденият потенциал и неговата съдба

При задоволителни грижи от страна на майката, вроденият потенциал може да се превърне най-напред в бебе, а след това и в дете. Задоволителните грижи на майката включват държане, съвместно живеене на майката и детето, а по-късно и съвместно живеене на бащата, майката и детето.

"Държане" (Holding) - означава не само физическото държане на детето, но и осигуряването на цялата среда, преди да дойде идеята за съвместен живот. С други думи този термин се отнася до тви-измерното или пространственото отношение, като постепенно се прибавя и времето. То се припокрива, но започва преди инстиктивните преживявания, които с времето ще определят обектните отношения. То включва и управлението на преживяванията, които са присъщи на битието, такива като завършването (и поради това незавършването) на процесите, процеси, които отвън могат да изглеждат чисто физиологични, но които принадлежат на психиката на бебето и се осъществяват в сложно психично поле, определено от степента на осъзнатост и емпатията на майката.

"Съвместен живот" (living with) означава обектни отношения и възникването на бебето от състояние на сливане с майката или неговото възприятие за обектите като външни на аза.
Това изследване се занимава с онзи етап от майчините грижи, който наричаме "държане" и със сложните събития в психологическото развитие на бебето, свързани с тази фаза на държане.

Развитие на бебето през фазата на държане

Можем да изредим някои характеристики на развитието на бебето през тази фаза:
1) първични процеси
2) първична идентификация
3) авто-еротизъм
4) първичен нарцисизъм
5) житейски реалности

Его-то се променя от неинтегрирано състояние към структурирана интеграция, така бебето придобива способността да преживява тревожност, свързана с дезинтеграция. Думата дезинтеграция започва да придобива смисъл, който не е имала преди интеграцията на его-то. При развитието на здравото дете на този стадий детето задържа капацитета да преживява отново неинтегрираните състояния, но това зависи от продължаването на надеждните майчини грижи или от съграждането в спомените на детето майчини грижи, които постепенно започват да се възприемат като такива.
При здравословно развитие детето придобива "статус на единица". То става личност, самостоятелен индивид.
С тази придобивка е свързано и психосоматичното битие; аз се отнасям към това така, сякаш психиката населява сомата. Основата на това населяване е свързването на двигателния, сензорния и функционалния опит с новото състояние на бебето да бъде личност. Като по-нататъшно развитие идва една ограничителна мембрана, която до известна степен се приравнява с кожната повърхност и се разполага между "аза" и "не-аза" на бебето. Така бебето започва да има вътрешност и външност, и телесна схема. Така функциите на поемане и отделяне придобиват смисъл; нещо повече, постепенно постулирането на лична или вътрешна психична реалност на бебето придобива смисъл (тук става приложима и подходяща работата на примитивните фантазии).
По време на фазата на държане започват и други процеси; най-важно е пробуждането на интелекта и началото на съзнанието като нещо различно от психиката. От тук следва цялата история на вторичните процеси и символното функциониране, и на организацията на личното психично съдържание, което формира основата за сънуването и за живите взаимоотношения.
В същото време започва съединяването на двата корена на импулсивното поведение. Терминът "сливане" означава позитивния процес, чрез който дифузните елементи, които принадлежат на движението и мускулния еротизъм, се сливат с необузданото функциониране на еротогенните зони.
Тази идея е по-позната като обратния процес на дифузия, който представлява сложна защита, при която агресията се отделя от еротичното преживяване след един период, в който е била постигната известна степен на слеване.
Цялото това развитие принадлежи на състоянието на обкръжението да държи, а без достатъчно добро държане тези стадии не могат да бъдат постигнати или установени.
По-нататък се развива способността за обектни отношения. Тук детето преминава от отношение с обект, който се възприема субективно към обект, който се възприема обективно. Тази промяна е тясно свързана с прехода от състояние на слятост с майката към състояние на отделяне от нея или съотнасяне с нея като с нещо отделно и "не-аз". Това развитие не е специално свързано с държането, а с фазата "живеене с."

Зависимост - тя е най-силна във фазата на държане.

1) Абсолютна зависимост - периода, през който детето не знае за майчините грижи и няма контрол над тях. Може само да се възползва от тях или да страда от нарушението им.
2) Относителна зависимост - детето вече е наясно с подробностите от майчините грижи и може все повече да ги свърже с личните си пориви и по-късно, в психоаналитичното лечение, може да ги възпроизведе в трансфера.
3) Към независимост - детето развива средства за справяне без действителни грижи. Това се постига чрез натрупване на спомени за грижи, проекция на личните нужди и интроекция на подробностите по грижите с развитие на доверие в средата. Тук трябва да се прибави и елемента на интелектуално развитие с огромните му последствия.

Изолацията на индивида

Друг феномен, който се нуждае от изследване в тази фаза е прикриването на ядрото на личността. Нека изследваме идеята за централния или истинския аз. Може да се каже, че централният аз е наследения потенциал, който се преживява като континуитет на битието и ойто по собствен начин и със собствена скорост придобива собствена психична реалност и собствена телесна схема. Изглежда необходимо да разглеждаме концепцията за изолацията на централния аз като характерна за здравето. Всяко нещо, което застрашава тази изолация на истинския аз представлява огромна тревожност в този ранен стадий, а провалът на майката или майчините грижи, да предотвратят всичко, което би могло да накърни тази изолация води до появата на защити от най-ранното детство.
Накърняването може да бъде посрещнато и детето може да се справи с него посредством его-организацията, събрана в омнипотентността на бебето и усетена като проекция. От друга страна, те могат да преодолеят тази защита независимо от подкрепата, която майчините грижи предоставят на его-то. Тогава се засяга централното ядро на его-то и това е самата природа на психотичната тревожност. Когато човек е здрав, той скоро става неуязвим в това отношение и ако външните фактори се опитват да го накърнят, появява се само нова степен и качество на прикриването на централния аз. Най-добрата защита в това отношение е организацията на лъжлив аз. Самото задоволяване на нагоните и обектните отношения представляват заплаха за съществуването на индивидуалната личност.

Пример: бебето суче и получава удовлетворение. Този факт сам по себе си не показва дали преживяването му е его-синтонно или, напротив, то страда от травмата на съблазняването, която е заплаха за континуитета на собственото му его, заплаха от едно преживяване на ид-а, което не е его-синтонно и с което его-то не е съоражено да се справи.
При здравата личност обектните отношения могат да се развият на основата на компромиса, който въвлича индивида в нещо, което по-късно ще бъде наречено измама или нечестност, докато прякото отношение е възможно само на основата на регрес до състояние на сливане с майката.

Анихилация

В тези ранни стадии тревожността се отнася до тревожността от анихилация. Необходимо е да изясним този термин. В тази фаза, която се характеризира с наличието на държащо обкръжение, "унаследеният потенциал" се превръща в "континуитет на битието". Алтернатива на битието е реакцията, тя прекъсва битието и унищожава. Двете алтернативи са битието и анихилацията. Поради това, основната функция на държащото обкръжение е намаляването до минимум на накърняващите фактори, на които бебето трябва да реагира с последващата от това анихилация на личното битие. При благоприятни условия бебето установява континуитет на битието, а след това развива такава изтънченост, която прави възможно накърняващите фактори да бъдат уловени в зоната на омнипотентност. На този етап думата "смърт" няма възможни приложения и това прави термина "инстинкт към смърт" неприемлив за описанието на корените на разрушителността. До пристигането на омразата и идеята за цялостната човешка личност, смъртта няма смисъл. Когато цялостната човешка личност може да бъде мразена, тогава смъртта има смисъл. Близко до това е онова, което може да се нарече осакатяване; цялостната мразена и обичана личност се опазва жива като се кастрира или осакатява, вместо да бъде убита. Тези идеи принадлежат към по-късна фаза от фазата на държане.

Преразглеждане на бебежката на Фройд:

"Вероятно бебето халюцинира задоволяването на своите потребности, при усилване на дразненията и бавещо се задоволяване, то издава недоволството си по двигателен път, чрез пллач и размахване на крайниците, след което получава халюцинаторно удовлетворение." Това изявление не покрива изискванията на най-ранната фаза. С тези думи се прави отпратка към обектните отношения и валидността на тази част от изявлението на Фройд зависи от това, че той взима за даденост най-ранните аспекти на майчините грижи, тези, които тук са описани като нещо, което принадлежи към фазата на държане. От друга страна изречението на Фройд точно пасва на изискванията на слледващата фаза, която се характеризира с такова отношение между бебето и майката, при което обектните отношения и удовлетворението на еротогенните зони си влияят; това става, когато развитието протича добре.

Б. РОЛЯТА НА МАЙЧИНИТЕ ГРИЖИ

Сега ще се опитам да опиша някои аспекти на майчините грижи и специално на държането.
"Държане" - отнася се до действителното състояние на отношението майка-дете в началото, когато бебето все още не е аз, отделен от майчините грижи, от които съществува абсолютна зависимост в психологичен смисъл.
В този стадий бебето се нуждае от осигуряване на обкръжение, което има определени характеристики, и обикновено получава такова обкръжение.
1) То посреща физиологичните му нужди. Тук физиологията и психологията все още не са отграничени или са само в процес на отграничаване;
2) То е надеждно. Но осигуряването на обкръжение не е такова механично. То е надеждно по начин, който предполага емпатията на майката.

Държане

Предпазва от физиологичен удар.
Отчита чувствителността на детската кожа и на липсата на знания на бебето, че съществува каквото и да било друго, освен аза.
Включва целият режим на денонощни грижи и е индивидуално за всяко дете, защото няма две еднакви бебета.
Следва ежеминутните промени, които принадлежат на растежа и развитието (физическо и психологично) на детето. Трябва да се отбележи, че майки, които имат заложена в себе си способността да предоставят достатъчно добри грижи, могат да бъдат подпомогнати да се справят още по-добре като получават грижа за себе си по начин, който признава, че естеството на задачата им е важно. Майки, които нямат заложбата да предоставят достатъчно добри грижи, не могат да бъдат направени достатъчно добри просто чрез инструкции.
Държането включва особено физическото държане на бебето, което е форма на любов. Може би това е единственият начин, по който една майка може да покаже на бебето си любовта си към него. Съществуват майки, които могат да държат едно бебе и такива, които не могат; последните бързо предизвикват в бебето чувство на несигурност и плач в дистрес.
Всичко това води до първите обектни отношения на бебето и до първите преживявания за задоволяване на инстинктите, включва ги и съществува редом с тях.
Би било погрешно да поставяме задоволяването на инстинктите (хранене и т.н.) или обектните отношения (отношението с гърдата) преди проблема на его-организацията (т.е. его-то на бебето, укрепено от его-то на майката). Основата за задоволяването на инстинктите и за обектните отношения е справянето с бебето и общото му управление и грижи, които лесно се взимат за нещо дадено, когато всичко върви добре. Психичното здраве на индивида в смисъла на липса на психоза или податливост към психоза се полага от тези майчини грижи, които едва се забелязват, когато всичко върви добре и са продължение на физиологичното осигуряване, което характеризира пренаталния стадий. Това обкръженческо осигуряване е и продължение на жизнеността на тъканите и на функционалното здраве, което (за бебето) предоставя тиха, но жизнено важна подкрепа за его-то. Така шизофренията, инфантилната психоза или податливостта към психоза в по-късна дата се свързва с провала да бъде осигурено обкръжение. Това не означава, че зловредният ефект от подобен провал не може да бъде описан от гледна точка на изкривяването на его-то и на защитите срещу примитивната тревожност, т.е. от гледна точка на индивида. Работата на Клайн представлява точно опит да бъде описан провала да бъде осигурено обкръжение от гледна точка на индивида. Тази работа върху примитивните механизми дава ключа само към едната част от историята, а реконструкцията на обкръжението и на неговия провал дава другата част. Тази друга част не може да се появи в трансфера, тъй като пациентът няма познание за майчините грижи в техните добри аспекти или в провала им, така, както те са съществували в първоначалния сетинг на бебето.

Изследване на един детайл от майчинските грижи

В периода, когато бебето е слято с майката ("holding stage"), майката е толкова по-добра, колкото по-вярно може да разбере потребностите им и да им отговори.
Когато двамата започнат да се отделят, майката променя нагласата си. Тя сякаш разбира, че бебето вече не очаква магическо разбиране на потребностите му. Изглежда майката знае, че бебето е развило една нова потребност, способността да дава сигнал, така че да може да я ръководи при задоволяване на потребностите му. Може да се каже, че ако на този етап тя знае прекомерно добре какви са потребностите на бебето, това би било магическо. С други думи, в края на сливането, когато детето се е отделило от обкръжението си, важна характеристика на този период е, че бебето трябва да дава сигнали за потребностите си.
Тази тънкост се появява и в трансфера при аналитичната работа. Много е важно, освен в случаите на дълбок регрес до степен на сливане, аналитикът да не знае отговорите, освен когато пациентът дава ключ към него. Аналитикът събира уликите и дава интерпретации, а често се случва пациентът да не успее да даде такива улики, като по този начин прави всичко възможно аналитикът да не може да направи нищо. Ограничението на мощта на аналитика е важно за пациента, също както и мощта му, която се предоставя от подходящите му интерпретации, основани на уликите, които му дава пациента чрез материала, който изгражда и оправдава интерпретациите, и на несъзнаваното му сътрудничество. Така студентът по психоанализа често прави по-добра анализа, отколкото ще прави след няколко години, когато знае повече. Когато вече е имал няколко пациента, той намира, че е досадно да напредва толкова бавно, колкото пациента и започва да прави интерпретации, основани не само на материала, предоставен от пациента в конкретния ден, но и от собственото си натрупано познание или от групата идеи, към която се придържа в момента. Това не е от полза за пациента. Аналитикът може да изглежда твърде умен и пациентът може да изрази възхищение, но в края на краищата интерпретацията е травма, която пациентът трябва да отхвърли, защото не е негова. Той се оплаква, че аналитикът се опитва да го хипнотизира, т.е. го приканва към тежък регрес до зависимост и го въвлича в сливане с аналитика.
Същото може да се наблюдава и при майки с повече деца, те стават толкова добри в техниката на майчинството, че правят правилните неща в правилния момент и така бебето, което е започнало да се отделя от майката, няма средство да придобие контрол над добрите неща, които се случват. Творческият жест, плачът, протестът, всички малки сигнали, които трябва да предизвикат онова, което прави майката, липсват, защото майката вече е отговорила на потребностите така, сякаш тя все още е слята с бебето. Така майката, макар че изглежда добра майка, прави нещо по-лошо от това да кастрира бебето. То е оставено с две алтернативи; да бъде в състояние на постоянен регрес и да бъде слято с майката или да бъде напълно отблъснато от майката, дори и от онази майка, която изглежда добра.
Тази подробност се възпроизвежда в психоаналитичната практика със случаите на бордърлайн и във всички случаи в значимите моменти, когато зависимостта в трансфера е максимална.

Неосъзнаването на задоволителните майчински грижи

При добри майчински грижи в етапа на държане, детето не знае кое му се предоставя добре и какво от опасностите в обкръжението е предотвратено. Когато нещата не вървят добре, детето не си дава сметка за провала на майчините грижи, а за резултатите от този провал.
Успешните грижи осигуряват континуитета на битието и здравината на его-то. При провал на родителските грижи континуитетът се прекъсва поради реакцията на бебето спрямо последствията от този провал и его-то отслабва.
Подобни прекъсвания представляват анихилацията и се свързват с психотичната болка.
В крайните случаи бебето съществува само на основата на последователност спрямо реакциите на накърняване и на възстановяване от подобни реакции. Това е много различно от идеята за континуитета на битието, което е моята идея за сила на его-то.

В. ПРОМЕНИТЕ В МАЙКАТА

По време на бременността чрез механизма на проективна идентификация майката се идентифицира с бебето.
След раждането проективната идентификация продължава още известно време, след което изчезва. В нормалния случай майката ще изостави идентификацията си и ще позволи на бебето да се отдели. Възможно е първоначалните грижи да са добри, но процесът да не може да бъде завършен и майката да остане слята с бебето. При всички положения е трудно майката и бебето да се отделят един от друг с еднаква скорост.
В началото е важно, посредством идентификация, майката да предостави на бебето онова, от което то се нуждае в началото. Възможно е майката да има дете, което е много различно от нея самата. Така сметките й се объркват. Бебето може да се развива по-бързо или по-бавно от нея. Така отвреме на време тя чувства, че потребностите на бебето не са правилни. Все пак, майки, които са здрави знаят доста добре от какво се нуждаят бебетата им. Това е същината на майчините грижи.
С "грижите, които получава от майката" всяко бебе е способно на собствено битие и започва да изгражда континуитета на битието си .
На основата на този континуитет унаследеният потенциал постепенно се развива в отделно бебе. Ако майчините грижи не са достатъчно добри, бебето всъщност не се появява на бял свят, тъй като няма континуитет на битието; вместо това личността се изгражда на основата на реакциите спрямо накърняването на обкръжението.
Всичко това има значение за аналитика. Работата върху инфантилната зависимост произтича от изследването на еномените на трансфер и контра-трансфер, които идват от работата на аналитика със случаи на бордърлайн пациенти. В работата си с тези пациенти можем да реконструираме периода на детска зависимост и на майчински грижи, които удовлетворяват тази зависимост.

Резюме:

1) Прави се изследване на детството.
2) Основната характеристика на ранното детство е зависимостта; това се обсъжда от гледна точка на държащото обкръжение.
3) Всяко изследване на ранното детство трябва да се раздели на две:
- развитие на детето, улеснено от достатъчно добрите майчини грижи;
- развитие на детето, изопачено от недостатъчно добрите грижи на майката.
4) Може да се каже, че бебето има слабо его, но всъщност, то е силно, защото е подкрепено от егото на майката. Когато майчините грижи се провалят, слабостта на детското его става очевидна.
5) Процесите в родителите водят до специфично състояние, при което родителят е ориентиран към детето и така е в положение да отговаря на потребностите му от зависимост.
6) Тези условия, присъщи на държащата среда, могат да се появят или да не се появят в трансфера, ако по-късно в живота си човек встъпи в анализа.

Завист и благодарност, М. Клайн

ЗАВИСТ И БЛАГОДАРНОСТ

(1957)


В продължение на много години съм се интересувала от най-ранните източници на две отношения, които винаги са били общоизвестни - завистта и благодарността. Достигнах до заключението, че завистта е най-мощният фактор, който подкопава чувствата на любов и благодарност в самия им корен, тъй като тя засяга най-ранното от всички отношения, отношението към майката. Основното значение на това отношение за цялостния емоционален живот на личността е доказано в много психоаналитични творби, а аз мисля, че като изследвах един определен фактор, който може да смути този ранен стадий, аз съм добавила нещо важно към находките си за ранното развитие на детето и формирането на личността.
Аз считам, че завистта е орално-садистичен и анално-садистичен израз на деструктивните пориви, които действат в началото на живота и че тя има конституционална основа. Тези заключения имат някои важни общи елементи с работата на Карл Абрахам и все пак в тях се съдържат и някои разлики с нея. Абрахам открива, че завистта е орална черта, но - и тук моите възгледи се отличават от неговите - той приема, че завистта и враждебността влизат в действие в по-късен период, който според неговата хипотеза, съставлява втория орално-садистичен стадий.
Абрахам не говори за благодарност, но той описва като орална черта щедростта. Той счита аналните елементи за важен компонент на завистта и подчертава произхода им от орално-садистичните нагони.
Още един основен пункт на съгласие е допускането на Абрахам, че съществува конституционален елемент, който определя силата на оралните пориви, които той свързва с етиологията на манио-депресивната болест.
Преди всичко, както работата на Абрахам, така и моята собствена извежда по-пълно и по-дълбоко значението на деструктивните пориви. В неговата "Кратка история на развитието на либидото, в светлината на психичните разстройства", написана през 1924г. Абрахам не е споменал хипотезата на Фройд за нагона към живот и нагона към смърт, въпреки че "Отвъд принципа на удоволствието" е публикувана четири години по-рано. Въпреки това в своята книга Абрахам изследва корените на деструктивните пориви и прилага това разбиране към етиологията на психичните разстройства по-специфично, отколкото това е правено преди. Изглежда, че макар и да не се е възползвал от идеята на Фройд за нагоните към живот и към смърт, клиничната му работа и особено анализата на първите манио-депресивни пациенти, е основана на едно прозрение, което го води в тази посока. Аз допускам, че ранната смърт на Абрахам му е попречила да осъзнае цялостното приложение на собствените му находки и същностната им връзка с откритието на Фройд за двата нагона.
Сега, когато съм на път да публикувам "Завист и благодарност", тридесет години след смъртта на Абрахам, за мен е източник на огромно удовлетворение, че моята работа допринесе за по-пълното признание на значимостта на откритията направени от Абрахам.

I

Тук възнамерявам да направя още някои предположения относно най-ранния емоционален живот на бебето, а също и да изложа някои изводи относно зрялата възраст и психичното здраве. За откритията на Фройд е свойствено, че изследването на миналото на пациента, на неговото детство и неговото несъзнавано, е предварително условие за разбирането на зрялата му личност. Фройд открива Едиповия комплекс във възрастния и от подобен материал е реконструирал не само детайлите на Едиповия комплекс, но и точният му момент. Находките на Абрахам значително допълват този подход, който е станал характерен за психоаналитичния метод. Трябва да помним и, че според Фройд, съзнаваната част от ума ни се развива от несъзнаваната. Поради това, в проследяването на материала от ранното детство, който открих най-напред в анализата на малки деца, а впоследствие и в тази на възрастни, аз следвах една процедура, която сега е позната в психо-анализата. Наблюденията на малки деца скоро потвърдиха находките на Фройд. Вярвам, че някои от заключенията, до които достигнах относно един много по-ранен стадий, първата година от живота, могат до определен момент да бъдат потвърдени чрез наблюдение. Правото - всъщност необходимостта - да реконструираме от материала, който пациентите ни представят, подробностите и данните за по-ранните стадии е описан най-убедително от Фройд в следния пасаж:
"Това, което ние търсим е една картина на забравените години на пациента, които да бъдат както достоверни, така и пълни във всички основни отношения... Неговата (на психоаналитика) работа по конструирането или, ако това се предпочита, по реконструкцията, до голяма степен прилича на разкопките на археолога на някаква обител, която е била разрушена и погребана или на някакво древно здание. Всъщност двата процеса са идентични, освен това, че аналитикът работи при по-добри условия и има на разположение повече материал, който може да му бъде от помощ, тъй като онова, с което той се занимава не е разрушено, а все още е живо - а може би също и поради други причини. Но също както археологът изгражда стените на сградата от основите, които са останали, определя броя и положението на колоните от отпечатъците по пода и реконструира стенописите и фреските от останките, които открива в развалините, така действа и аналитикът, когато прави заключенията си от фрагментите от спомени, от асоциациите и от поведението на субекта на анализа. И двамата имат неоспоримото право да реконструират чрез допълване и съчетаване на оцелелите останки. Нещо повече, и двамата са изправени пред едни и същи трудности и източници на грешки... Както казахме, аналитикът работи при по-благоприятни условия от археолога, тъй като той има на свое разположение материал, който при разкопките няма съответен, като напр. повторение на реакции, които датират от ранното детство и всичко, свързано с тези преповторения, за което свидетелства трансфера. ... Всичко съществено е съхранено; дори и нещата, които изглеждат напълно забравени присъстват някак и някъде, те са само затрупани и недостъпни за субекта. Действително можем да се съмняваме дали някоя психична структура може наистина да стане жертва на пълно разрушение. Дали ще успеем напълно да хвърлим светлина върху онова, което е било скрито зависи единствено от аналитичната техника." [1]
Опитът ме е научил, че напълно израсналата личност в нейната сложност може да бъде разбрана само ако получим прозрение за ума на бебето и проследим неговото развитие в по-късния му живот. Т. е. анализата си проправя път от зрялата възраст към ранното детство и през междинните стадии обратно към зрялата възраст, в едно непрестанно движение напред-назад в зависимост от преобладаващата ситуация на трансфер.
В цялата си работа аз съм отреждала фундаментално значение на първото обектно отношение на кърмачето - отношението с майчината гърда и с майката - и съм направила извода, че ако този първичен обект, който е интроектиран, относително сигурно е пуснал корени в егото, то основата за задоволително развитие е положена. За тази връзка допринасят вътрешни фактори. При преобладаването на орални пориви, гърдата инстинктивно се преживява като източника на храна и поради това, в един по-дълбок смисъл, на самия живот. Тази духовна и физическа близост до гърдата, която носи удовлетворение в известна степен, ако нещата вървят добре, възстановява загубеното пренатално единение с майката и чувството на сигурност, което го съпровожда. Това до голяма степен зависи от способността на кърмачето да катектира достатъчно гърдата или нейната символна репрезентация, биберона; така майката се превръща в любовен обект. Възможно е и фактът, че то е формирало част от майката в пренаталното си състояние да допринася за вътрешното чувство на кърмачето, че вън от него съществува нещо, което ще му даде всичко, от което то се нуждае и желае. Добрата гърда се поема и се превръща в част от егото, а кърмачето, което най-напред е било вътре в майката сега има майката вътре в себе си.
Докато пренаталното състояние без съмнение предполага чувство за единение и сигурност, доколко това състояние не е смутено зависи от психологичното и физическото състояние на майката, а може би дори и от някои още неизследвани фактори в нероденото дете. Поради това можем да разглеждаме универсалния копнеж по пренаталното състояние отчасти и като израз на подтика към идеализация. Ако изследваме този копнеж в светлината на идеализацията, ще открием, че един от неговите източници е силната тревожност от преследване, породена от раждането. Бихме могли да спекулираме, че тази първа форма на тревожност може би се простира до неприятните преживявания на нероденото бебе, които заедно с усещането за сигурност в утробата, предвещават двойнственото отношение с майката: добрата и лошата гърда.
Външните обстоятелства играят жизнено важна роля в първоначалното отношение с гърдата. Ако раждането е било трудно и особено ако е довело до усложнения, като напр. недостиг на кислород, настъпва смущение в адаптацията към външния свят и отношението с гърдата започва особено неблагоприятно. В такива случаи се уврежда способността на бебето да изпитва нови източници на удовлетворение и впоследствие то не може да интернализира достатъчно един наистина добър първичен обект. Нещо повече, дали детето се храни адекватно и получава адекватни майчински грижи, дали майката се наслаждава напълно на грижите за детето или е тревожна и има психологически затруднения с храненето - всички тези фактори влияят на способността на детето да приема млякото с удоволствие и да интернализира добрата гърда.
Задължително е в най-ранното отношение на детето с гърдата да навлезе и елемент на фрустрация, защото дори и благоприятната ситуация на хранене не би могла напълно да замени пренаталното единение с майката. Освен това копнежът на бебето за една неизчерпаема и винаги присъстваща гърда води началото си не само от стремежа към храна и либидните желания. Защото дори и в най-ранните стадии подтика да получава непрекъснати свидетелства за любовта на майката в основата си се корени в тревожността. Борбата между инстинкта за живот и инстинкта за смърт и последващата заплаха, че аза и обекта ще бъдат унищожени от деструктивните пориви, са основни фактори в първоначалното отношение на детето с неговата майка. Защото неговите желания означават, че гърдата, а скоро и майката, трябва да премахнат тези разрушителни пориви и болката от тревожността от преследване.
Заедно с щастливите преживявания, неизбежните болки подсилват вътрешния конфликт между любовта и омразата, всъщност между поривите за живот и смърт и резултат от това е чувството, че съществуват добра и лоша гърда. Като следствие от това, ранният емоционален живот се характеризира с усещането за загуба и повторно придобиване на добрия обект. Когато говоря за вътрешния конфликт между любовта и омразата, аз имам предвид, че способността както за любов, така и за разрушителни пориви, до известна степен е конституционална, въпреки че силата й варира индивидуално и още от самото начало взаимодейства с външните условия.
Аз многократно съм излагала хипотезата, че първичният добър обект, майчината гърда, формира сърцевината на егото и съществено допринася за неговото израстване, и често съм описвала как кърмачето чувства, че буквално интернализира гърдата и млякото, което тя дава. Освен това, в неговия ум вече съществува някаква неопределена връзка между гърдата и останалите части и аспекти на майката.
Аз не бих допуснала, че за него гърдата е само физически обект. Всичките му инстинктивни желания и несъзнавани фантазии изпълват гърдата с качества, които отиват далеч отвъд храненето, което тя в действителност предоставя.[2]
От анализа на пациентите ни ние откриваме, че гърдата със своите добри аспекти е прототип на майчината доброта, неизчерпаемо търпение и щедрост, както и на способността за съзидание. Именно това са фантазиите и инстинктивните потребности, които обогатяват първичния обект така, че той става основата за всяка надежда, доверие и вяра в доброто.
Тази книга се занимава с един определен аспект на най-ранните обектни отношения и процеси на интернализация, които водят началото си от оралността. Говоря за ефекта на завистта върху развитието на способността за благодарност и щастие. Завистта допринася към затрудненията на кърмачето при изграждане на добрия обект, тъй като то чувства, че гърдата, която го е фрустрирала е задържала за себе си удовлетворението, от което то е лишено.[3]
Необходимо е да се прави разлика между завист, ревност и алчност. Завистта е гневното чувство, че друг човек притежава и се наслаждава на нещо желано - като завистливият порив е то да му бъде отнето или да бъде развалено. Нещо повече, завистта предполага, че субектът влиза в отношение само с един човек и ни отвежда назад до най-ранното изключително отношение с майката. Ревността се основава на завист, но включва отношение най-малко с двама души; тя се отнася главно до любовта, която субекта преживява като нещо, което му се дължи, но му е било отнето или съществува заплаха, че ще му бъде отнето от негов съперник. Според делничната идея за ревност, даден мъж или дадена жена чувства, че някой друг го е лишил от любимия човек.
Алчността е необуздан и ненаситен копнеж, който надхвърля потребностите на субекта, както и способността и желанието на обекта да дава. На несъзнавано ниво, първичната цел на алчността е напълно да издълбае, да пресуши и да погълне гърдата: т.е. целта й е деструктивна интроекция; за разлика от това завистта се стреми не само да ограби по този начин майката и на първо място гърдата й, но и да вложи нещо лошо в нея - първично лоши екскременти и лоши части от аза - за да я развали и разруши. В най-дълбокият си смисъл, това означава да се разруши способността й за творчество. Този процес, който произтича от уретрално- и анално-садистичните пориви, аз съм определила на друго място[4] като деструктивен аспект на проективната идентификация, който започва още в началото на живота.2 Една основна разлика между завистта и алчността, макар и те да са толкова тясно свързани, че между тях не може да се положи твърда разграничителна линия, е че алчността е свързана предимно с интроекцията, а завистта с проекцията.
Според Oxford Shorter Dictionary ревността означава, че някой друг е взел или му е било дадено "доброто", което по право принадлежи на индивида. В този контекст аз бих интерпретирала "доброто" основно като добрата гърда, майката, любимия човек, който е бил отнет от някой друг. Според English Synonims на Grabb "...Ревността се бои да не изгуби онова, което има; завистта изпитва болка, когато види, че друг притежава онова, което тя самата иска за себе си... На завистливият човек му призлява, когато види наслада. Той се чувства добре само с нещастието на другите. Поради това всички старания да бъде удовлетворен завистливият човек са безплодни." Според Grabb ревността е "благородна или долна страст в зависимост от обекта. В първия случай, тя е съревнование, което се обостря от страха. Във втория е алчност, стимулирана от страха. Завистта винаги е основната страст, която влече след себе си най-лошите страсти.
Общото отношение към ревността се различава от това към завистта. В някои страни (в частност във Франция) убийство, чиято подбуда е ревност води до по-малко сурова присъда. Причината за това разграничение може да се открие във всеобщото чувство, че убийството на съперник може да предполага любов към една невярна личност. В светлината на онова, което бе обсъдено по-горе, това означава, че съществува любов към "доброто" и че любимият обект не е увреден или развален, както това би било при завистта.
..................................................

II

Работата ми ме е научила, че първият обект на завист е гърдата, която храни, тъй като кърмачето чувства, че тя притежава всичко, което то би желало, че тя има неограничен поток от мляко и любов, които пази за собственото си удовлетворение. Това чувство допълва усещането му за болка и омраза и резултатът от това е смущение в отношението с майката. Ако завистта е изключително силна, това според мен е указание, че параноидните и шизоидните черти на бебето са абнормно силни и такова дете може да се счита за болно.
В този раздел аз говоря за първичната завист към майчината гърда, която трябва да се разграничава от по-късните й форми (която води началото си от желанието на момичето да заеме мястото на майка си и от феминистичната позиция на момчето), при което завистта вече не се фокусира върху гърдата, а върху майката, която получава пениса на бащата, има бебета във вътрешността си, ражда ги и може да ги храни.
Често съм описвала садистичните атаки над майчината гърда като нещо, което се определя от поривите към разрушение. Тук бих искала да добавя, че завистта придава особен тласък на тези атаки. Това означава, че когато писах за алчното издълбаване на гърдата и на майчиното тяло, и за разрушаването на нейните бебета, както и за влагането на лоши изпражнения в майката1, това полага сцената за онова, което по-късно започнах да разпознавам като завистливо разваляне на обекта.
Ако считаме, че депривацията увеличава алчността и тревожността от преследване, и че в съзнанието на бебето съществува фантазията за неизчерпаемата гърда, която то силно желае, става разбираемо как завистта възниква, дори и ако бебето се храни адекватно. Изглежда, че преживяването на кърмачето, когато гърдата го лишава е, че тя става лоша, защото задържа за себе си млякото, любовта и грижите, свързани с добрата гърда. То мрази и завижда на онова, което преживява като подла и свидлива гърда.
Може би е по-разбираемо защо гърдата, която носи удовлетворение също е обект на завист. Самата лекота, с която изтича млякото - въпреки че кърмачето се чувства удовлетворено от него - поражда завист, защото този подарък изглежда нещо така непостижимо.
Ние откриваме тази примитивна завист да оживява в трансферната ситуация. Например: аналитикът току що е направил интерпретация, която е донесла на пациента облекчение и е предизвикала промяна в настроението от отчаяние към надежда и доверие. При някои пациенти или понякога при един и същ пациент, тази полезна интерпретация скоро може да стане обект на разрушителна критика. Тогава тя вече не се чувства като нещо добро, което той е получил и е преживял като обогатяване. Критиката може да се насочи към дребни неща; трябвало е интерпретацията да се направи по-рано; била е твърде дълга и е нарушила асоциациите на пациента; или е била твърде кратка, а това означава, че не е била достатъчно добре разбрана. На завистливият пациент му се свиди успеха, който аналитикът има в работата си; а ако той чувства, че аналитикът и помощта, която той дава е била развалена и обезценена от завистливата му критика, той не би могъл да го интроектира достатъчно като добър обект нито да приеме с истинско убеждение и да усвои интерпретациите му. Истинското убеждение, както често виждаме при по-малко завистливите пациенти, предполагат благодарност за получения подарък. Освен това, поради вината от това, че е обезценил дадената му помощ, завистливият пациент може да чувства, че не заслужава да се възползва от анализата.
Не е нужно да казвам, че пациентите ни ни критикуват по най-различни причини, понякога оправдано. Но потребността на пациента да обезцени аналитичната работа, която е преживял като полезна, е израз на завист. В трансфера ние откриваме корена на завистта, ако проследим емоционалните ситуации, които срещаме в по-ранните стадии чак до първичната. Разрушителната критика е особено очевидна при параноидните пациенти, които се отдават на садистичното удоволствие от обезценяването на аналитичната работа, въпреки че тя им е донесла известно облекчение. При тези пациенти завистливата критика е доста открита; при другите тя може да играе също толкова важна роля, но остава неизразена и дори неосъзната. Моят опит показва, че бавният напредък в тези случаи също е свързан със завистта. Ние откриваме, че техните съмнения и несигурността им в стойността на анализата продължават упорито. Случва се така, че пациентът е отцепил завистливата и враждебна част от аза си и непрекъсната представя пред аналитика други страни, които чувства по-приемливи. Въпреки това отцепените части съществено повлияват хода на анализата, която може да бъде ефективна само ако постигне интеграция и се занимава с личността в нейната цялост. Други пациенти се опитват да избегнат критиката като стават объркани. Това объркване е не само защита, но освен това изразява неувереност по отношение на това дали аналитикът все още е добра фигура или той и помощта, която оказва са станали лоши, поради враждебната критика на пациента. Аз бих проследила тази неувереност до чувствата на объркване, които са една от последиците от нарушеното най-ранно отношение с майчината гърда. Кърмачето, което благодарение на силата на параноидните и шизоидните механизми и тласъка на завистта, не може да раздели и успешно да държи отделени любовта и омразата и, поради това, добрия и лошия обект, е изложено на чувство на объркване между това което е добро и лошо в други връзки.
Така завистта и защитите срещу нея играят важна роля в негативната терапевтична реакция в допълнение на факторите, открити от Фройд и развити по-нататък от Joan Riviere.1
Защото завистта и нагласите, които тя поражда, пречат на постепенното изграждане на добрия обект в ситуацията на трансфер. Ако добрата храна и първичният добър обект не могат да бъдат приети и усвоени в най-ранния стадий, това се преповтаря в трансфера и ходът на анализата се нарушава.
В контекста на аналитичния материал е възможно, чрез преработване на предишни ситуации, да бъдат пресъздадени чувствата, които пациента е имал като бебе към гърдата на майката. Кърмачето може например да страда, че млякото излиза твърде бързо или твърде бавно;2 или че гърдата не му е била поднесена тогава, когато то най-силно е копнеел за нея и, поради това, когато му се предлага, то вече не я желае. Вместо това се отвръща и започва да суче пръстите си. Когато приеме гърдата, може да не суче достатъчно или храненето да е нарушено. Някои кърмачета очевидно много се затрудняват да преодолеят тези неправди. При други тези чувства, дори ако са основани на действителна фрустрация, скоро се преодоляват; гърдата се поема, а наслаждението от храненето е пълно. В анализата ние откриваме, че пациентите, които са приемали храната си задоволително и не са показвали белези на отношенията, които току що описах (според онова, което им е било разказвано), са отцепили болката, завистта и омразата, които въпреки това оформят част от характеровото им развитие. Тези процеси стават съвсем ясни в ситуацията на трансфер. В анализата може да се открие, че първоначалното желание да доставиш удоволствие на майката, копнежът да бъдеш обичан, както и неотложната потребност да бъдеш предпазен от последствията на собствените си разрушителни пориви, стоят в основата на кооперативността на онези пациенти, чиято завист и омраза е отцепена, но формира част от негативната терапевтична реакция.
Аз често съм говорила за желанието на кърмачето за неизчерпаема гърда, който винаги е в наличност. Но както бе предположено в предходния раздел, то желае не само храна; освен това, то иска да бъде освободено от разрушителните си пориви и тревожността от преследване. Това чувство, че майката е омнипотентна и от нея зависи да предотврати всяка болка и всяко зло, които идват от вътрешни или външни източници, се открива и при анализа на възрастни. Бих казала мимоходом, че изключително благоприятните промени в храненето на децата, които настъпиха през последните години, за разлика от доста ригидния начин на хранене по график, не могат изцяло да предотвратят затрудненията на кърмачето, тъй като майката не може изцяло да елиминира неговите разрушителни пориви и тревожността му от преследване. Има още нещо, което трябва да се вземе предвид. Едно твърде тревожно отношение от страна на майката, която на момента му предоставя храна, винаги когато кърмачето плаче, също не е полезно за него. То чувства тревожността на майката и това усилва собствената му тревожност. И при възрастни хора съм срещала болката, че не им е било позволено да плачат достатъчно и поради това са пропуснали възможността да изразят тревожността и мъката си ( и по този начин да получат облекчение) така че нито агресивните им пориви, нито депресивната им тревожност са могли да намерят излаз в достатъчна степен.
Интересно е, че сред факторите, които стоят в основата на манио-депресивната болест, Абрахам споменава както прекомерната фрустрация, така и прекомерното угаждане.1 Защото фрустрацията, когато не е прекомерна е също и стимул за адаптация към външния свят и за развитието на усета за реалност. Всъщност определена доза фрустрация, последвана от удовлетворение би могла да даде на кърмачето усещането, че е успяло да се справи с тревожността си. Освен това съм открила, че неизпълнените желания на бебето - които до известна степен не могат да бъдат изпълнени - са важен фактор, който допринася за сублимацията и творческата му дейност. Липсата на конфликт при кърмачето, ако изобщо можем да си представим такова хипотетично състояние, би го лишила от възможности за обогатяване на личността му и от един важен фактор за укрепване на егото му. Защото конфликтът и потребността от преодоляването му е основен елемент на творчеството.
От хипотезата, че завистта разваля първичния обект и дава допълнителен тласък на садистичните атаки над гърдата, възникват и по-нататъшни заключения. Атакуваната по този начин гърда е изгубила стойността си, тя е станала лоша, като е била нахапана и отровена от урина и изпражнения. Прекомерната завист увеличава интензитета на тези атаки и тяхната продължителност и така прави по-трудно за кърмачето да си възвърне загубения добър обект; докато садистичните атаки над гърдата, които са в по-малка степен определени от завист, преминават по-бързо и, поради това, в ума на детето, не увреждат толкова силно и продължително добротата на обекта: гърдата, която се връща и от която може да се изпитва радост и наслада се преживява като доказателство, че тя не е наранена и все още е добра.2
Фактът, че завистта уврежда способността за наслада до известна степен обяснява защо завистта е толкова упорита.1 Защото тъкмо насладата и благодарността, която тя поражда смекчават деструктивните пориви, завистта и алчността. Да разгледаме това под друг ъгъл: алчността, завистта и тревожността от преследване, които са обвързани помежду си, неизбежно се усилват една друга. Чувството, че завистта е причинила вреда, огромната тревожност от това и произтичащата от нея неувереност в добротата на обекта, водят до нарастване на алчността и агресивните пориви. Когато в края на краищата обектът се преживява като добър, той става още по-алчно желан и поеман. Това се отнася и за храната. В анализата ние откриваме, че когато пациентът се съмнява силно в обекта си и, поради това, в стойността на аналитика и на анализата си, той може да се придържа към всяка интерпретация, която облекчава тревожността му и е склонен да удължава сесията, защото иска да поеме колкото е възможно повече от онова, което чувства, че е добро. (Някои хора толкова се боят от алността си, че държат особено много да си тръгнат навреме.)
Съмнението, че притежаваш добрия обект и съпровождащата го неувереност в собствените ти добри чувства допринасят и за алчната и объркана идентификация; подобни хора се влияят лесно, тъй като не могат да се доверят на собствената си преценка.
За разлика от новороденото, което поради завистта си не е могло да изгради сигурно един добър вътрешен обект, детето, чийто капацитет за любов и благодарност е силен, има сигурно залегнало отношение с добър обект и може , без това основно да го увреди, да издържи на временните състояния на завист, омраза и болка, които възникват дори и при обичаните деца, които получават добри майчински грижи. Така, когато тези негативни състояния са преходни, добрият обект отново и отново се възвръща. Това е съществен фактор за установяването му и за полагане основите на стабилността и здравото его. В хода на развитието, отношението към майчината гърда се превръща в основата на чувството за преданост към хора, ценности и каузи, и така се усвоява част от любовта, първоначално преживявана към първичния обект.
Едно основно производно на способността да обичаш е чувството на благодарност. Благодарността е съществена за изграждането на отношения с добрия обект и стои в основата на умението да цениш добротата на другите и собствената си доброта. Благодарността се корени в чувствата и отношенията, които възникват в най-ранния стадий на детството, когато единственият обект за бебето е майката. Аз считам, че тази ранна връзка1 е основата за всички по-късни отношения с един обичан човек. Докато изключителното отношение с майката варира индивидуално по продължителност и сила, аз вярвам, че то в известна степен съществува при повечето хора. Доколко то остава ненарушено зависи отчасти от външните обстоятелства. Но вътрешните фактори, които лежат в основата му - най-вече способността да обичаш - изглежда е вродена. Разрушителните пориви, особено силната завист, могат да нарушат тази специална връзка с майката в един ранен стадий. Ако завистта към гърдата, която храни е силна, това пречи на цялото удовлетворение, тъй като характерно за завистта е, че тя ограбва обекта от неговите притежания и го разваля.
Новороденото може да изпита пълна наслада единствено, ако способността му да обича е достатъчно добре развита; а именно насладата формира основата за благодарността. Фройд описва блаженството на новороденото от това, че се е насукало като прототип на сексуалното удовлетворение.1 Според мен тези преживявания съставляват не само основата за сексуалното удовлетворение, но и за всяко щастие по-късно и правят възможно чувството за единство с друг човек; подобно единство означава да бъдеш напълно разбран, което е основно за всяка щастлива любовна връзка или приятелство. В най-добрия случай, подобно разбиране не се нуждае от думи, за да бъде изразено, което демонстрира произхода му от най-ранната близост с майката в превербалния стадий. Способността за пълна наслада от първото отношение с гърдата формира основата за способността да изживяваш удоволствие с най-различен произход.
Ако необезпокояваното удоволствие от храненето е често, интроекцията на добрата гърда настъпва относително сигурно. Пълното удовлетворение от гърдата означава, че новороденото чувства, че е получило уникален подарък от любимия обект, който то иска да задържи. Това е основата на благодарността. Благодарността е тясно свързана с доверието в добрите фигури. На първо място това включва способността да приемаш и усвояваш любимия първичен обект (не само като източник на храна) без алчността и завистта да попречат на това твърде много; тъй като алчната интернализация смущава отношението с обекта. Лицето чувства, че го контролира, изчерпва го и, поради това, го наранява, докато при добро отношение с вътрешния и външния обект, преобладава желанието да го съхраниш и пощадиш. В друга връзка2 описах, че процеса, който стои в основата на вярата в добрата гърда, произтича от способността на новороденото да инвестира с либидо първия външен обект. По този начин се установява добър обект, който обича и защищава аза и е обичан и защищаван от аза. Това е основата на доверието в собствената ни доброта.
Колкото по-често се преживява удовлетворение от гърдата, толкова повече се чувства наслада и благодарност, а съответно и желание да върнеш удоволствието. Това преповтарящо се преживяване прави възможна благодарността на най-дълбоко ниво и играе важна роля за способността за репарация и за всички видове сублимация. Чрез процеси на проекция и интроекция, чрез изнасяне навън и след това реинтроектиране на вътрешното богатство, става обогатяване и задълбочаване на егото. Така отново и отново се установява притежанието на полезния вътрешен обект и благодарността влиза в сила.
Благодарността е тясно свързана с щедростта. Вътрешното богатство произтича от асимилирането на добрия обект, така че индивидът става способен да споделя даровете му с другите. Това прави възможно интроектирането на по-дружелюбен външен свят и се последва от чувство на обогатеност. Способността да даваш не се подрива дори и от факта, че щедростта често не се оценява достатъчно. За разлика от това, при хората чието чувство на вътрешно богатство и сила не е достатъчно установено, пристъпите на щедрост често се следват от преувеличена потребност от оценка и благодарност, а впоследствие от персекуторна тревожност, че си обеднял и ограбен.
Силната завист към гърдата, която храни пречи на способността за пълна наслада и така нарушава развитието на благодарност. Има много психологически причини завистта да се нарежда сред седемте "смъртни гряха." Бих предположила дори, че на несъзнавано ниво тя се преживява като най-големия от всички грехове, защото тя разваля и уврежда добрия обект, който е източник на живота. (.....)
Често срещаме израз на благодарност, който се оказва продиктуван главно от чувството на вина и много по-малко от способността за любов. Мисля, че разграничаването на подобно чувство на вина и най-дълбока благодарност е важно. Това не означава, че и в най-искреното чувство на благодарност не играе роля и известен елемент на вина.
Моите наблюденията са ми показали, че значимите характерови промени, които отблизо се разкриват като лош характер, се случват с много по-голяма вероятност на хора, които нямат сигурно установен първичен обект и не са способни да поддържат чувство на благодарност спрямо него. Когато тревожността им от преследване нарасне поради вътрешни или външни причини, те напълно губят своя добър първичен обект или по-скоро неговите заместители, независимо дали това са хора или стойности. Процесът, който стои в основата на тази промяна е регресивното завръщане към ранните механизми на разединение и дезинтеграция. Тъй като това е въпрос на степен, подобна дезинтеграция, въпреки че засяга характера, не води задължително до манифестирано заболяване. Копнежът за власт и престиж или потребността на всяка цена да успокоиш преследвачите са сред онези аспекти на характеровата промяна, които имам предвид.
В някои случаи съм виждала, че когато възникне завист към определена личност, се активира чувството на завист от неговите най-ранни източници. След като тези първични чувства са по природа омнипотентни, това се отразява върху чувството на завист, преживявано към заместителната фигура и допринася както за чувствата, породени от завистта, така и за отпадналост и вина. (...)
Няма съмнение, че в живота на всеки човек фрустрацията и злополучните обстоятелства пораждат известна завист и омраза, но силата на тези чувства и начините, по които хората се справят с тях значително се различават. Това е една от многото причини поради която способността за наслада, заедно с чувството на благодарност за получените добри неща, са различни при различните хора.


III

За да изясня доводите си, необходимо е да се позова на вижданията си за ранното его. Аз вярвам, че то съществува от началото на пост-наталния живот, макар и в рудиментарна форма и до голяма степен с ниска степен на интегрираност. В този най-ранен стадий то вече изпълнява много важни функции. Възможно е това ранно его да се доближава до несъзнаваната част на егото, постулирано от Фройд. Въпреки, че той не допуска, че егото съществува от началото, той приписва на организма една функция, която според мен може да се изпълнява само от егото. Заплахата от анихилация посредством инстинкта към смърт в нас е според мен (и в това възгледите ми се различават от тези на Фройд) най-ранната тревожност, и именно егото, в служба на инстинкта за живот - може би дори приведено в действие от инстинкта за живот - до известна степен отклонява тази заплаха навън. Тази основна защита срещу инстинкта към смърт Фройд приписва на организма, докато аз считам, че този процес е основна дейност на егото.
Егото има и други първични дейности, които според мен произтичат от настоятелната потребност да се справи с борбата между инстинкта за живот и инстинкта към смърт. Една от тези функции е постепенната интеграция, която произтича от инстинкта за живот и се изразява в способността за любов. Противоположната тенденция на егото да разцепва себе си и обектите си настъпва отчасти поради това, че при раждането на егото до голяма степен му липсва кохерентност и отчасти поради това, че тя представлява защита срещу най-първичната тревожност и поради това е средство за съхраняване на егото. В продължение на много години съм придавала голямо значение на един определен процес на разединение: разделянето на гърдата на добър и лош обект. Приех, че това е израз на вътрешния конфликт между любовта и омразата и на последващата тревожност. Заедно с това разделение, изглежда съществуват най-различни процеси на разединение и едва в последните години някои от тях бяха разбрани по-ясно. Аз открих, че заедно с алчната и поглъщаща интернализация на обекта - на първо място на гърдата - егото в различна степен фрагментира себе си и обектите си и така разпръсква разрушителните си пориви и вътрешната тревожност от преследване. Този процес, който е различен по сила и определя индивида като повече или по-малко нормален, е една от защитите на параноидно-шизоидната позиция, която нормално обхваща първите три-четири месеца от живота.1 Аз не казвам, че през този период новороденото не може напълно да се наслаждава на храната, на отношението си с майката и на честите състояния на физически комфорт и благоденствие. Но когато възникне тревожност, тя е предимно от параноидно естество, а защитите срещу нея, както и използваните механизми са предимно шизоидни. Същото се отнася, mutatis mutandis, и за емоционалния живот на новороденото през периода, характеризиран от депресивната позиция.
Да се върнем към процеса на разединение, който аз считам за предварително условие за относителната стабилност на малкото дете; през първите няколко месеца то държи добрия обект отделно от лошия и така го предпазва - което означава и, че сигурността на егото нараства. В същото време, това първично разделение може да сполучи само ако има адекватна способност за любов и относително силно его. Поради това, моята хипотеза е, че способността за любов дава тласък както на тенденциите към интеграция, така и на успешното първично разединение между любимия и мразения обект. Това звучи парадоксално. Но след като интеграцията се основава на здраво вкоренен добър обект, който формира сърцевината на егото, известна степен разединение е от съществено значение за интеграцията; защото то съхранява добрия обект и по-късно позволява на егото да синтезира двата му аспекта. Прекомерната завист, израз на разрушителните пориви, пречи на първичното разединение между добрата и лошата гърда и съграждането на добрия обект не може да бъде постигнато в достатъчна степен. Така не може да бъде положена основата за напълно развита и интегрирана зряла личност; тъй като по-нататъшната диференциация между доброто и лошото се нарушава по различни причини. Доколкото това смущение в развитието се дължи на прекомерната завист, то се дължи на преобладаването в ранните стадии на параноидните и шизоидните механизми, които според хипотезата ми, формират основата на шизофренията.

Когато изследваме ранните процеси на разединение, от съществено значение е да можем да разграничаваме добрия от идеализирания обект, въпреки че подобна граница не може да бъде строго положена. Много дълбокото разединение между двете страни на обекта указва, че се отделят не добрия и лошия обект, а идеализирания и изключително лошия. Такова дълбоко и рязко разграничение разкрива, че разрушителните пориви, завистта и тревожността от преследване са много силни и идеализацията служи главно като защита срещу тези чувства.
Ако добрият обект е дълбоко вкоренен, разединението е от съвсем друго естество и позволява да се осъществят вездесъщите процеси на интеграция на егото и синтез на обекта. Така омразата може да бъде смекчена от любовта в известна степен и депресивната позиция може да бъде преработена. В резултат от това се установява по-сигурно идентификацията с добрия и цялостен обект; това придава сила на егото и му позволява да съхрани идентитета си и чувството, че притежава свое собствено добро. То става по-малко склонно безразборно да се идентифицира с най-различни обекти - процес, характерен за слабото его. Нещо повече, пълната идентификация с добър обект върви редом с чувството, че азът е добър сам по себе си. Когато нещата се объркат, прекомерната проективна идентификация, чрез която отцепените части от аза се проектират в обекта, води до силно объркване между аза и обекта, който също представлява аза.1 Заедно с това егото отслабва и обектните отношения се разстройват сериозно.
Новородените, чиято способност за любов е силна, чувстват по-слаба потребност от идеализация, отколкото онези, в които преобладават разрушителните пориви и тревожността от преследване. Прекомерната идеализация означава, че основната движеща сила е преследването. Както открих при работата си с деца преди много години, идеализацията е естествено следствие от тревожността от преследване - защита срещу нея - а идеалната гърда съответства на поглъщащата гърда.
Идеализираният обект е много по-слабо интегриран в егото, отколкото добрия обект, тъй като той води началото си предимно от тревожността от преследване и много по-малко от способността за любов. Освен това аз открих, че идеализацията произтича от вроденото чувство, че съществува изключително добра гърда, чувство, което води до копнеж за добрия обект и за способността да го обичаш.2 Изглежда, че това е условие за самия живот, т.е. израз на инстинкта за живот. След като потребността от добър обект е всеобща, разликата между идеализирания и добрия обект не може да се разглежда като абсолютна.
Някои хора се справят с неспособността си (поради прекомерната завист) да притежават добър обект като го идеализират. Тази първа идеализация е несигурна, тъй като завистта преживявана към добрия обект се простира и по отношение на идеализирания му аспект. Това се отнася и до идеализацията на следващите обекти и идентификацията с тях, която често е нестабилна и безразборна. Важен фактор при тези безразборни идентификации е алчността, тъй като потребността от всякъде да получаваш най-доброто пречи на способността да избираш и да правиш разлика. Тази неспособност е свързана и с объркването между добро и лошо, което възниква във връзката с първичния обект.
Докато хората, които са успели с относителна сигурност да установят първичния добър обект, могат да задържат любовта си към него, независимо от недостатъците му, любовните отношения и приятелствата при останалите се характеризират с идеализация. Те имат склонност към сривове и тогава един любим обект често трябва да се сменя с друг; защото нито един от тях не може да отговори напълно на очакванията. Предходният идеализиран обект често се преживява като преследващ (което разкрива произхода на идеализацията като съответстваща на преследването) и в него се проектира завистливото и критично отношение на субекта. Важно значение има това, че подобни процеси действат във вътрешния свят, който по този начин удържа особено опасните обекти. Всичко това води до нестабилност на отношенията. Това е още един аспект от слабостта на егото, на който се позовах по-рано във връзка с безразборните идентификации.
Съмненията, свързани с добрия обект възникват лесно, дори и в сигурното отношение майка-дете; това не се дължи само на факта, че детето е много зависимо от майката, но и на непрекъснато преповтарящата се тревожност, че алчността му и разрушителните му пориви ще извлекат от него най-доброто - тревожност, която е важен фактор за депресивните състояния. Във всеки етап от живота, изложен на стреса от тревожността, вярата и доверието в добрите обекти могат да се разклатят; но това, което определя дали егото е способно да се реинтегрира и да възстанови сигурно добрия си обект, е интензитета и продължителността на подобни състояния на колебание, отпадналост и преследване.1 Както показва ежедневието, надеждата и вярата, че доброто съществува, помагат на хората да преодолеят големи бедствия и ефективно противодействат на преследването.


IV

Изглежда, че едно от последствията на прекомерната завист е ранната вина. Ако едно его, което не може да я понесе, изпитва преждевременна вина, вината се преживява като преследване, а обектът който поражда вина се превръща в преследвач. Тогава новороденото не може да преработи или депресивната тревожност или тревожността от преследване, тъй като те взаимно се объркват. Няколко месеца по-късно, когато възникне депресивната позиция, по-интегрираното и по-силно его има по-голям капацитет да понася болката от вината и да развива съответните защити, главно склонността към репарация.
Фактът, че в най-ранния стадий (т.е. през параноидно-шизоидната позиция) преждевременната вина усилва чувството, че си преследван и дезинтеграцията, води до провал в преработването на депресивната позиция.2
Провалът може да се наблюдава както при деца, така и при възрастни пациенти; в момента, в който се появи чувство на вина, аналитикът се превръща в преследващ и бива обвиняван за много неща. В подобни случаи откриваме, че като бебета те не са можели да почувстват вина, без това да води до тревожност от преследване със съответните защити. По-късно тези защити се проявяват като проекция върху аналитика и омнипотентно отричане.
Според моята хипотеза, един от най-дълбоките източници на вина винаги е във връзка със завистта към хранещата гърда и с чувството, че си развалил добрите й качества със завистливите си атаки. Ако първичният обект е установен относително стабилно в ранното детство, вината, породена от тези чувства може да се овладее по-успешно, тъй като тогава завистта е по-преходна и по-слабо застрашава отношението с добрия обект.
Прекомерната завист пречи на адекватното орално задоволяване и така действа като стимул за интензифициране на гениталните желания и наклонности. Това означава, че новороденото се обръща твърде рано към гениталното удовлетворение, като следствието от това е, че оралното отношение се генитализира, а гениталните черти твърде много се обагрят от орални тежнения и тревожности. Често съм твърдяла, че гениталните усещания и желания вероятно влизат в ход от самото раждане; добре известно е, например, че малките момченца имат ерекция още от съвсем ранните стадии. Но когато говоря за тези преждевременни усещания имам предвид, че гениталните черти пречат на оралните на един стадий, когато нормално е оралните желания да са най-важни.1 Тук отново трябва да разгледаме ефекта на ранното объркване, което се изразява в замъгляване на оралните, анални и генитални пориви и фантазии. Припокриването на тези разнообразни източници на либидо и на агресия е нормално. Но когато това припокриване достигне до неспособност да се преживее в достатъчна степен преобладаващата сила на която и да е от тези черти в съответния етап от развитието, тогава се засяга злополучно както по-късния сексуален живот, така и сублимацията. Гениталността, която се основава на бягство от оралността е несигурна, тъй като върху нея се пренасят подозренията и разочарованията от увредената орална наслада. Когато първичната оралност се наруши от генитални черти, това пречи и на гениталното задоволяване и често става причина за натраплива мастурбация и за промискуитет. Липсата на първично удоволствие внася натраплив елемент в гениталните желания и, както съм наблюдавала при някои пациенти, може да доведе до сексуални усещания, които проникват във всички дейности, мисловни процеси и интереси. При някои новородени бягството в гениталността е и защита срещу омразата и увреждането на първия обект, спрямо който влизат в действие противоречиви чувства. Аз открих, че преждевременното начало на гениталността може да се свърже с ранното настъпваня на чувството за вина и е характерно за параноидните и шизоидните случаи.2 Когато детето достигне депресивна позиция и може да се изправи лице в лице срещу психичната си реалност, то чувства, че лошите качества на обекта до голяма степен се дължат на собствената му агресивност и последващата проекция. Това прозрение, както можем да видим в ситуацията на пренос, поражда огромна душевна болка и вина, когато депресивната позиция е в разгара си. Но то води и до чувства на облекчение и надежда, които на свой ред улесняват повторното обединение на двете страни на обекта и на аза и до преработване на депресивната позиция. Тази надежда се основава върху несъзнаваното знание, че вътрешният и външният обект не са толкова лоши, колкото са били преживявани, когато са били разединени. Като смекчава омразата си с любов, обектът става по-добър в съзнанието на детето. Преживяването, че е бил разрушен в миналото вече не е така силно и опасността да бъде разрушен в бъдеще също намалява, тъй като не е бил разрушен в миналото, в бъдещето той се преживява като по-малко раним. Вътрешният обект придобива ограничаващо и само-съхраняващо отношение, а по-голямата му сила е важен аспект от функцията му на супер-его.
Като описвам как депресивната позиция се преодолява във връзка с по-силното доверие в добрия вътрешен обект, аз не искам да кажа, че подобни резултати не могат да бъдат от-правени временно. Напрежение от вътрешно или външно естество може да породи депресия и недоверие както в аза, така и в обекта. Според мен, способността да излизаш от депресивни състояния и да си възвръщаш чувството за вътрешна сигурност, е критерий за добре развитата личност. За разлика от това, честият начин, използван за справяне с депресията чрез втвърдяване на чувствата и отричане на депресията, е регрес към маниакалните защити, използвани през инфантилната депресивна позиция.
Съществува пряка връзка между завистта, преживяна към майчината гърда и развитието на ревност. Ревността се основава на подозрението към бащата, който е обвинен, че отнема майчината гърда и майката, и съперничество с него. Това съперничество бележи ранните стадии на прекия и инвертирания Едипов комплекс, който нормално възниква едновременно с депресивната позиция във втората четвърт на първата година.1
Развитието на Едиповия комплекс се влияе силно от превратностите на първото отношение изключително с майката и когато това отношение се наруши твърде скоро, съперничеството с бащата се появява преждевременно. Фантазиите за пенис вътре в майката или в гърдата й превръщат бащата във враждебен натрапник. Тази фантазия е особено силна, когато детето не е преживяло пълната наслада и щастие, които е могло да му предостави ранното отношение с майката и не е поело със сигурност първия добър обект. Подобен провал зависи отчасти от силата на завистта.
Когато описах депресивната позиция в по-ранни мои работи, аз показах, че на този етап детето прогресивно интегрира чувствата си на любов и омраза, синтезира добрите и лошите аспекти на майката и преминава през стадии на скърбене, свързани с чувството за вина. Освен това, то започва да разбира по-добре външния свят и проумява, че не може да задържи майката за себе си като изключително свое притежание. Дали детето ще може да намери помощ срещу тази скръб в отношението с втория обект, бащата, или с други хора от обкръжението му, зависи до голяма степен от чувствата, които изпитва към уникалния си изгубен обект. Ако това отношение е било здраво, страхът от загубата на майката не е толкова силен и способността на детето да я споделя е по-голяма. След това то може да изпитва повече любов и към съперниците си. Всичко това означава, че то е могло да преработи задоволително депресивната позиция, което на свой ред зависи от това завистта към гърдата да не е била прекомерна.
Както знаем, ревността е присъща на Едиповата ситуация и се съпровожда от омраза и желание за смърт. Нормално, придобиването на нови обекти, които могат да бъдат обичани - бащата и сиблингите - и други компенсации, които развиващото се его извлича от външния свят, до известна степен смекчават ревността и болката. Ако параноидните и шизоидните механизми са силни, ревността - и в края на краищата завистта - остават несмекчени. Развитието на Едиповия комплекс съществено се повлиява от всички тези фактори.
След характеристиките на най-ранния стадий на Едиповия комплекс са фантазиите за майчината гърда и майката, които съдържат пениса на бащата или бащата, който съдържа майката. Това е основата на комбинираната родителска двойка и в по-ранните си писания1 аз съм развила по-подробно значението на тези фантазии.
Влиянието на комбинираната родителска фигура върху способността на детето да различава родителите и да установява добри отношения с всеки от тях, се влияе от силата на завистта и интензитета на Едиповата ревност. Защото подозрението, че родителите винаги получават сексуално удовлетворение един от друг усилва фантазията - която идва от различни източници - че те винаги са комбинирани. Ако тези тревожности действат твърде силно и, поради това, прекалено продължително, следствието може да бъде трайно нарушение на отношението към двамата родители. При много болни лица, неспособността да се отдели отношението към бащата от това към майката, поради сложната си взаимосвързаност в ума на пациента, играе важна роля в тежките състояния на обърканост.
Ако завистта не е крайна, ревността в Едиповата ситуация става средство за преработването й. Когато преживява ревност, враждебните чувства са насочени не толкова срещу първичния обект, колкото срещу съперниците - бащата или сиблингите - което внася елемент на разпределение. В същото време, когато тези отношения се развият, те пораждат чувства на любов и стават нов източник на удовлетворение. Нещо повече, преходът от орални към генитални желания намалява значението на майката като човек, който предоставя орална наслада. (Както знаем обектът на завист е до голяма степен орален.) При момчето голяма част от омразата е отклонена към бащата, комуто се завижда поради това, че притежава майката; това е типичната едипова ревност. При момичето гениталните желания към бащата й позволяват да намери друг любим обект. Така ревността до известна степен измества завистта; майката се превръща н основен съперник. Момичето желае да заеме мястото на майката и да притежава и да се грижи за бебетата, които любимият баща дава на майката. Идентификацията с майката в тази роля прави възможна сублимацията в по-широк обхват. Съществено е да имаме предвид, че преработването на завистта чрез ревност е в същото време и важна защита срещу завистта. Ревността се преживява като нещо много по-приемливо и поражда много по-малко вина, отколкото първичната завист, която разрешава първия добър обект.
В анализа често можем да видим тясната връзка между ревността и завистта. Един пациент, например, почувства силна завист към един мъж, с когото мислеше, че съм в тесен личен контакт. Следващата стъпка беше едно чувство, че при всички случаи в частния си живот аз съм безинтересна и досадна, и изведнъж цялата анализа му се видя досадна. Интерпретацията, - в този случай от самия пациент - че това е защита, доведе до осъзнаването, че обезценяването на аналитика е резултат от надигналата се завист. Амбицията е друг фактор, който способства за пораждането на завистта. Често това се свързва най-напред със съперничеството и съревнованието в Едиповата ситуация; но ако е прекомерна, тя ясно показва произхода си от завистта към първичния обект. Провалът да изпълниш амбициите си често се причинява от конфликта между подтика да се репарира увредения от разрушителната завист обект и повторно появилата се завист.
Откритието на Фройд за завистта към пениса при жените и връзката й с агресивните пориви беше основният принос към разбирането на завистта. Когато завистта към пениса и желанията за кастрация са силни, обектът на завист, пенисът, трябва да бъде разрушен, а мъжът, който го притежава трябва да бъде лишен от него. В неговото есе "Analysis Terminable and Interminable" Фройд (1930) подчертава трудността, която възниква в анализа на жени-пациентки поради самия факт, че те никога не могат да придобият пениса, който желаят. Той заявява, че пациентката чувства "вътрешното убеждение, че анализата няма да й помогне и че не може да се направи нищо, за да й се помогне. А ние можем само да се съгласим, че тя е права, когато научим, че най-силният й мотив за да дойде за лечение е била надеждата, че в края на краищата, тя все пак може да получи мъжки орган, липсата на който за нея е била така болезнена."
За завистта към пениса допринасят множество фактори, които съм обсъждала по друг повод.1
В този контекст искам да разгледам завистта на жената към пениса главно дотолкова, доколкото тя е от орален произход. Както знаем, при преобладаването на оралните желания, пенисът силно се приравнява с гърдата (Abraham) и според моя опит, завистта на жената към пениса може да бъде проследена назад до завистта към майчината гърда. Открила съм, че ако завистта към пениса при жените се анализира в съответствие с тези редове, можем да видим, че коренът му лежи в най-ранното отношение към майката, в основната завист към майчината гърда и в разрушителните чувства, свързани с нея.
Фройд е показал колко жизнено важно е отношението на момичето към майка му за последващите му отношения с мъже. Когато завистта към майчината гърда се е прехвърлила до голяма степен към пениса на бащата, изходът може да бъде усилване на хомосексуалните й комплекси. Друг изход е внезапното и рязко отвръщане от гърдата и обръщане към пениса, поради силните тревожности и конфликти, които поражда оралното отношение. В основата си това е механизъм на бягство и поради това не води до стабилни отношения с втория обект. Ако завистта и омразата към майката са основен мотив за това бягство, тези чувства скоро се прехвърлят към бащата и поради това към него не може да бъде установено продължително любовно отношение. В същото време завистливото отношение към майката се изразява в прекомерно Едипово съперничество. Това съперничество се дължи много по-малко на любовта към бащата, отколкото на завистта към това, че майката притежава пениса на бащата. Завистта към гърдата се пренася напълно към Едиповата ситуация. Бащата (или неговият пенис) става придатък на майката и на това основание момичето иска да ограби майка си. Поради това, всеки успех в отношенията й с мъже в по-нататъшния й живот се превръща в победа над друга жена. Това е приложимо дори и към случаите, когато очевиден съперник няма, защото тогава съперничеството се насочва към майката на мъжа, както може да се види от честите нарушения в отношенията между снаха и свекърва. Ако мъжът е ценен, защото завоюването му е триумф над друга жена, тя може да изгуби интерес към него веднага щом като постигне успех. Тогава отношението към съперницата означава: "Ти (означава майката) имаше тази чудесна гърда, която не можах да получа, когато ти отказа да ми я дадеш и която все още искам да ти отнема; затова ти отнемам този пенис, който обичаш." Потребността да повториш този триумф над омразния съперник отново и отново силно допринася за търсенето на нови и нови мъже.
Когато омразата и завистта към майката не са толкова силни, независимо от това разочарованието и болката могат да доведат до отвръщане от нея; но тогава идеализацията на втория обект, пениса на бащата и бащата, може да бъде по-успешна. Тази идеализация произтича главно от търсенето на добър обект, търсене, което не е успяло първия път и, поради това, може да се провали отново, но не е необходимо да се провали, ако в ситуацията на ревност доминира любовта към бащата; защото тогава жената може да съчетае известна омраза към майката и любов към бащата, а по-късно и към други мъже. В този чувства са възможни приятелски чувства към други жени, доколкото те представляват заместител на майката. Приятелството с жени и хомосексуалността може да се основават на потребността вместо избягвания първичен обект да намериш друг добър обект. Фактът, че подобни хора - и това се отнася както за мъжете, така и за жените - могат да имат добри обектни отношения често е измамен. Подлежащата завист към първичния обект е отцепена, но остава действаща и може да смути всички отношения.
В много случаи съм откривала, че фригидността, която има различни степени, е резултат от нестабилното отношение към пениса, основано на бягството от първичния обект. Способността за пълно орално удовлетворение, която се корени в задоволителното отношение към майката, е основна за преживяването на пълен генитален оргазъм (Фройд).
При мъжете завистта към майчината гърда също е важен фактор. Ако тя е силна и поради това оралното удовлетворение е увредено, омразата и тревожността се прехвърля към вагината. Докато нормално гениталното развитие позволява на момчето да задържи майката като любовен обект, дълбокото смущение в оралното отношение открива пътя за тежки затруднения в гениталните отношения към жените. Последствията от разстроеното отношение най-напред към гърдата, а след това и към вагината, са разнородни, като например увреда на гениталната потентност, натраплива потребност от генитално задоволяване, промискуитет и хомосексуалност.
Изглежда, че един от източниците на вина поради хомосексуалността е чувството, че си се отвърнал от майката с омраза и си я предал, съюзявайки се с пениса на бащата и с бащата. Както по време на Едиповия стадий, така и през по-късния живот, този елемент на предателство на любимата жена може да даде отражение като разстройство на приятелствата с мъже, дори и ако те не са с открита хомосексуална природа. От друга страна, забелязала съм, че вината към любимата жена и тревожността, която се подразбира в това отношение, често подсилват бягството от нея и увеличават хомосексуалните тенденции.
Прекомерната завист към гърдата вероятно се разпростира над всички атрибути на женствеността, в частност над способността на жената да ражда деца. Ако развитието е успешно, мъжът извлича компенсации за тези неизпълнени женствени желания от доброто отношение със съпругата си и от това, че става баща на децата, които тя му ражда. Това отношение разкрива пред него такива преживявания като идентификацията с неговото дете, които допринасят за преодоляване на ранната завист и фрустрация; освен това, чувството, че той е създал детето, противодейства на ранната завист на мъжа към женствеността на майката.
Както при мъжете, така и при жените, завистта има своя дял в желанието да отнемеш принадлежностите на другия пол, както и да притежаваш или да развалиш тези на родителя от същия пол. Следователно параноидната ревност и съперничество при пряката и инвертирана Едипова ситуация се срещат и в двата пола, независимо от това колко различно протича развитието им, и се основава на прекалена завист към първичния обект, майката, или по-скоро - нейната гърда.
"Добрата" гърда, която храни и слага началото на любовното отношение с майката представлява инстинкта за живот1 и освен това се преживява като първата проява на творчество. В това основно отношение бебето получава не само удовлетворението, което желае, но и чувства, че това задържа живота в него. Защото гладът, който събужда страха от гладна смърт - вероятно и всяка физическа и душевна болка - се преживява като смъртна заплаха.
Ако може да се поддържа идентификация с добрия, даряващ живот интернализиран обект, това дава тласък на творчеството. Въпреки че на повърхностно ниво това може да се прояви като желание за престиж, богатство и власт, които другите са постигнали2, действителната му цел е творчеството. Способността да даряваш и да съхраняваш живота се преживява като най-големия дар и, поради това, творчеството се превръща в най-дълбоката причина за завист. Развалянето на способността за съзидателност е илюстрирано в "Изгубеният рай"3 на Милтън, където Сатаната, в завистта си към Бог решава да завладее Рая. В опита си да развали райския живот, той обявява война на Бог и бива отлъчен от Рая. Низвергнати, той и останалите отлъчени ангели изграждат Ада като съперник на Рая и се превръщат в онази разрушителна сила, която се опитва да разруши създаденото от Бог.4
Тази теологична идея изглежда идва от Св. Августин, който описва Живота като творческа сила, противопоставена на Завистта, разрушителна сила. В тази връзка в Първото послание до Коринтяните се казва: "Любовта не завижда."
Психо-аналитичният ми опит показва, че завистта към творчеството е основен елемент в нарушаването на процеса на съзидание. Развалянето и разрушаването на първоначалния извор на добро скоро води до разрушаване и атака над бебетата, които се съдържат в майката и резултатът от това е, че добрият обект става враждебен, критичен и завистлив. Такава супер-егова фигура, върху която е проектирана силна завист става особено преследваща и възпрепятства мисловния процес и каквато и да била продуктивна дейност, и в края на краищата - творчеството.
Завистливото и разрушително отношение към гърдата стои в основата на разрушителната критика, често описвана като "хаплива" и "зловредна". (...)
Конструктивната критика има различни източници; тя цели да помогне на другия и да способства за работата му. Понякога тя произлиза от силната идентификация с човека, чиято работа си обсъжда. Възможно е да влязат в действие и майчински или бащински отношения и често доверието в собствената способност за творчество противодейства на завистта.
Една особена причина за завист е относителното й отсъствие у другите. Чувстваме, че човекът, на когото завиждаме притежава онова, което дълбоко в себе си най-силно ценим и желаем - и това е добър обект, което означава добър характер и здрав разум. Нещо повече, човек, който може без лошо чувство да се наслаждава на творческата работа и щастието на другите е предпазен от мъките на завистта, болката и преследването. Докато завистта е източник на огромно нещастие, относителната липса на завист се преживява като основа на доволното и спокойно състояние на ума - в края на краищата на здравия разум. Това е всъщност и основата на вътрешните ресурси и на устойчивостта, която може да се наблюдава при хора, които дори и след огромни бедствия и душевна болка възвръщат спокойствието на духа си. Подобно отношение, което включва благодарност за миналите удоволствия и насладите, които може да предостави настоящето, се изразява в спокойствието. При старите хора то прави възможна адаптацията към факта, че младостта не може да се възвърне и им позволява да се радват и да се интересуват от живота на младите хора. Добре известният факт, че родителите преживяват живота си повторно чрез децата и внуците си - ако това не е израз на прекомерно притежателно отношение и отклонена амбиция - илюстрира онова, което се опитвам да предам. Онези, които чувстват, че са получили своя дял от преживяванията и удоволствията в живота са много повече в състояние да повярват в континуитета на живота.1
Подобна способност да се оттеглиш без излишно огорчение и все пак да съхраниш жива силата да се наслаждаваш, води началото си от ранното детство и зависи от това доколко бебето е могло да се наслаждава на гърдата, без прекалено много да завижда на майката за нейните притежания. Аз предполагам, че преживяното в ранното детство щастие и любовта към добрия обект, която обогатява личността, лежат в основата на способността за наслада и сублимация, и все още са осезателни и в старческа възраст. Когато Гьоте казва: "Най-щастлив сред хората е този, който може да спогоди края и началото на живота си," аз бих интерпретирала "началото" като ранното, щастливо отношение с майката, което смекчава омразата и тревожността през целия живот и все още дава на стария човек подкрепа и удовлетворение- Едно дете, което е установило със сигурност добър обект може да намери компенсации за загубите и лишенията в живота на възрастния човек. Завистливият човек преживява всичко това като нещо, което той никога не би могъл да постигне, тъй като той никога не може да бъде задоволен, а поради това завистта се усилва.


V

Сега ще илюстрирам някои от изводите си с клиничен материал.1
Първият ми пример е взет от анализа на една пациентка. Тя е била кърмена, но от друга страна обстоятелствата не са били благоприятни и тя беше убедена, че бебешкият й период и храненето й са били напълно неудовлетворителни. Недоволството й от миналото беше свързано с чувство за безнадеждност по отношение на настоящето и бъдещето. Завистта към хранещата гърда и последващите затруднения в обектните отношения вече бяха анализирани подробно преди материала, на който ще се позова сега.
Пациентката ми телефонира и каза, че няма да може да дойде на терапия, защото рамото я боли. На следващия ден тя ми звънна, за да ми каже, че все още не е добре, но очаква да ме види на следния ден. Когато действително дойде на третия ден, беше пълна с оплаквания. За нея се е грижела дойката й, но никой друг не е проявявал интерес към нея. Тя ми описа как в един момент болката й внезапно се усилила, заедно с усещането, че й е изключително студено. Тя почувствала необуздана потребност някой веднага да дойде и да загърне рамото й, така че то да се стопли и да си отиде веднага, след като направи това. В този момент й хрумна, че така трябва да се е чувствала, като бебе, когато е искала някой да се погрижи за нея, но никой не е идвал.
За отношението на пациентката към хората беше характерно, и това хвърли светлина върху нейното най-ранно отношение с гърдата, че тя желаеше да се грижат за нея, но в същото време отблъскваше самия обект, който трябваше да я удовлетвори. Подозрението към получения подарък, заедно с необузданата й потребност да се грижат за нея, което в края на краищата означаваше желание да бъде хранена, изразяваше двойнственото й отношение към гърдата. Аз съм говорила за деца, които реагират спрямо фрустрацията като не се възползват в достатъчна степен от удовлетворението, което храненето би могло да им предостави, макар и закъсняло. Аз бих предположила, че макар и да не се отказват от желанието си за удовлетворяваща гърда, те не могат да й се наслаждават и поради това, я отблъскват. Случаят, който обсъждам, илюстрира някои от причините за подобно отношение: подозрението към подаръка, който е желала да получи, тъй като обектът вече е развален от завист и омраза, и в същото време дълбока ненавист към всяка фрустрация. Освен това трябва да си спомним, - и това се отнася и за други възрастни хора, при които завистта е маркирана - че много разочарования, без съмнение причинени отчасти от нейното отношение, са допринесли за чувството й, че желаната грижа няма да е удовлетворителна.
В хода на тази сесия пациентката съобщи един сън: тя е в ресторант, седнала е на маса; но никой не идва да я обслужи. Тя решава да се присъедини към една опашка и да си намери нещо за ядене. Пред нея има жена, която си взима две или три малки кексчета и си отива с тях. Пациентката също си взима две или три кексчета. От асоциациите й аз избрах следното: жената изглежда много решителна, а фигурата й напомня на моята. Има внезапно колебание за името на кексчетата (всъщност petit fours), което тя най-напред каза като "petit fru", което й напомни за "petit frau" и следователно за "Frau Klein". Същината на интерпретацията ми беше, че тъгата й по пропуснатите аналитични сесии е свързана с незадоволителното й хранене и нещастието й като бебе. Двата кекса от "два или три" представляваха гърдата, от която тя чувстваше, че е била лишена двукратно, като е пропуснала аналитичните сесии. Били са "две или три", тъй като не е била сигурна дали ще може да дойде на третия ден. Фактът, че жената е била "решителна" и че пациентката е последвала примера й като си е взела от кексчетата разкрива както идентификацията й с аналитика, така и проекцията на собствената й алчност върху нея. В настоящия контекст най-подходящ е един от аспектите на съня. Аналитикът, който си отива с две или три petit fours представлява не само гърдата, която не й е била дадена, а също и гърдата, която се е канела да нахрани себе си. (Заедно с останалия материал, "решителният" аналитик представлява не само гърдата, но и човека, с чиито добри и лоши качества пациентката се идентифицира.)
Така към фрустрацията се прибавя и завист към гърдата. Тази завист поражда горчива ненавист, тъй като майката се преживява като егоистична и долна, тъй като храни и обича не бебето си, а себе си. В аналитичната ситуация аз бях заподозряна, че през времето, когато тя е отсъствала, аз съм се забавлявала или съм предоставила времето на други пациенти, които предпочитам. Опашката, към която пациентката решава да се присъедини се отнася за другите, по-любими съперници.
Реакцията на анализа на този сън беше изненадваща промяна в емоционалната ситуация. Сега пациентката преживя чувство на щастие и благодарност по-живо, отколкото в предходните аналитични сесии. Очите й се насълзиха, което беше необичайно и каза, че сега се чувства така доволна, сякаш е била нахранена.1 Освен това й дойде наум, че кърменето и ранното й детство може и да са били по-щастливи, отколкото е допускала. Освен това, тя почувства повече надежда за бъдещето и за резултата от анализа й. Пациентката беше осмислила по-пълно една част от себе си, която не й беше непозната във връзка с други неща. Тя осъзна, че е завистлива и ревнива към много хора, но не е могла да го признае в достатъчна степен по отношение на аналитика, тъй като преживяването, че завижда на аналитика и на успеха от анализата и го разваля е било твърде болезнено. В тази сесия, след интерпретациите, за които стана дума, нейната завист намаля; способността за наслада и благодарност излязоха на преден план и тя можа да преживее аналитичната ситуация като щастливо хранене. Емоционалната ситуация трябваше да бъде преработвана отново и отново, както в позитивния, така и в негативния трансфер, докато беше постигнат по-стабилен резултат.
Това постепенно й позволи в отношението с аналитика да събере отцепените части от аза си и така, заедно с осъзнаването колко завистлива и подозрителна е била към мен и на първо място към майка си, се появи преживяването за щастливо хранене. Това беше свързано с чувство на благодарност. В хода на анализата завистта намаля и чувствата на благодарност станаха много по-чести и по-трайни.

..................................................

Сега ще спомена случая на един друг пациент, при който склонността към депресия също вървеше редом с натрапливата потребност от репарация; постепенно бяха анализирани амбицията, склонността му към съперничество и завистта му, които съществуваха заедно с много други добри черти на характера. Независимо от това, минаха няколко години1 преди завистта към гърдата и нейната съзидателност и желанието да я развали, което беше разединено до голяма степен, да бъдат преживени от пациента в пълна сила. Рано в анализата си той имаше един сън, който беше описал като "смешен": той пушеше лулата си и тя беше напълнена с моите есета, които бяха откъснати от една от книгите ми. В началото той изрази огромната си изненада от това, защото "човек не пуши напечатана хартия". Аз интерпретирах, че това е само една от незначителните характеристики на съня; основният смисъл беше, че той е скъсал работите ми и ги разрушава. Изтъкнах също, че разрушението на есетата ми беше по природата си анално-садистично, което беше намекнато с това, че ги пушеше. Той беше отрекъл тези садистични атаки; тъй като заедно със силата на процесите си на разединение, той притежаваше и огромна способност за отричане. Един друг аспект от този сън беше и чувството, че е преследван, което се появяваше във връзка с анализата. Той се възмущаваше от предишните интерпретации и ги приживяваше като нещо, което той трябваше "да постави в лулата си и да го изпуши." Анализата на съня помогна на пациента да признае разрушителните си пориви срещу аналитика и, че те бяха стимулирани от една ситуация на ревност, възникнала предния ден; тя се центрираше върху чувството, че ценя някой друг повече, отколкото него. Но полученото прозрение не доведе до разбиране на завистта му към аналитика, макар че тя му беше интерпретирана. Аз, обаче не се съмнявам, че това подготви почвата за материал, в който разрушителните пориви и завистта постепенно станаха все по-ясни и по-ясни.
Кулминацията бе достигната в един по-късен стадий в анализа, когато пациентът изпита с пълна сила всички тези чувства във връзка с аналитика. Пациентът съобщи за сън, който още веднъж беше описан като "смешен": той се движи с огромна скорост, сякаш е в автомобил. Той стои на полу-кръгъл уред, направен или от жица или от някаква "атомна материя". Както се изрази той "това ме поддържаше". Внезапно той забелязва, че това върху което стои се разпада и той е много нещастен. Полу-кръглият обект той свърза с гърдата и с ерекцията на пениса, която намекваше за неговата потентност. В този сън бе проникнало чувството му за вина от неправилното използване на анализата си и от разрушителните му пориви към мен. В депресията си той чувстваше, че не мога да бъда предпазена и това беше свързано с подобна тревожност, отчасти дори съзнавана, че не е могъл да защити майка си, докато баща му е отсъствал по време на войната и по-късно. Оттогава чувството му за вина към мен и към майка му бе подробно анализирано. Но напоследък той започна по-определено да чувства, че онова, което ме разрушава е завистта му. Чувствата му за вина и нещастието му бяха още по-силни, тъй като с една част на ума си той беше благодарен на аналитика. Фразата "това ме поддържаше" намекваше колко съществена е за него анализата и че тя е предварително условие за потентността му в най-широк смисъл, т.е за успеха на всичките му стремежи.
Осъзнаването на завистта и омразата му към мен дойде като удар и бе последвано от силна депресия и от чувството, че нищо не струва. Вярвам, че този вид шок, за който съобщих вече в няколко случая е резултат от една важна стъпка към заздравяване на разединените части от аза и е етап в прогреса към интеграция на егото.
В сесията след втория сън дойде още по-пълното осъзнаване на амбицията и завистта му. Говореше за това, че знае ограниченията си и, както той се изрази, не очаква да се покрие със слава в професионалния си живот. В този момент, все още под влиянието на съня, той разбра, че начинът, по който го каза разкриваше силата на амбициите му и завистливите му сравнения с мен. След първоначалната изненада, той бе напълно убеден в това признание.


VI

Често съм описвала подхода си към тревожността като точка на фокус в моята техника. Още от самото начало, тревожността не може да се срещне, без защитите срещу нея. Както посочих в един по-ранен раздел, първата и най-важна функция на егото е да се справи с тревожността. Аз дори мисля, че е много вероятно първичната тревожност, породена от вътрешната заплаха от инстинкта към смърт, да обяснява защо егото влиза в действие след раждането. Егото непрекъснато се защищава от болката и напрежението, породени от тревожността и, поради това, използва защити от началото на пост-наталния живот. В продължение на години съм защищавала възгледа, че по-големия или по-малкия капацитет на егото да понася тревожност е конституционален фактор, който повлиява силно развитието на защитите. Ако способността му да се справя с тревожността не е адекватна, егото може да регресира до по-ранни защити или дори да бъде въвлечено в прекомерната употреба на онези защити, които подхождат на стадия му. В резултат на това тревожността от преследване и методите за справяне с нея могат да бъдат толкова силни, че впоследствие да увредят преработването на депресивната позиция. В някои случаи, особено от психотичен вид, още в началото се изправяме пред защити, толкова непроницаеми по природата си, че за известно време изглежда невъзможно да бъдат анализирани.
Сега ще изброя някои от защитите срещу завистта, които съм срещала в работата си. Някои от описаните по-рано защити, напр. омнипотентността, отричането и разединението. се усилват от завистта. В един по-ранен раздел аз предположих, че идеализацията служи не само като защита срещу преследването, но и срещу завистта. Ако при малкото дете нормалното разединение между добрия и лошия обект първоначално не успее, този провал, заедно с прекомерната завист често води до разединение между един омнипотентно идеализиран и един много лош първичен обект. Силното превъзнасяне на обекта и неговите дарове е опит за намаляване на завистта. Все пак, ако завистта е твърде силна, рано или късно тя вероятно ще се обърне срещу първичния идеализиран обект и срещу други хора, които го представляват в хода на развитието.
Както бе предложено по-рано, когато нормалното разединение на любовта и омразата и на добрия и лошия обект не успее, може да възникне объркване между добрия и лошия обект.1 Аз вярвам, че това е основата на всяко объркване - в тежките състояния на обърканост или в по-меките форми като например нерешителността - а именно на затруднението при достигане до решения и нарушената способност за ясно мислене. Но объркването се използва и със защитна цел: това може да се види на всички нива на развитие. Объркването дали заместителя на първоначалната фигура е добър или лош, до известна степен противостои на чувството за преследване, както и на вината, че завистта разваля и атакува първичния обект. Борбата срещу завистта приема друг характер тогава, когато заедно с депресивната позиция се установи и тежко чувство на вина. Загрижеността за обекта, идентификацията с него и страхът от загубата му, както и от увредата, причинена на способността му за съзидание е важен фактор за затрудненията при преработването на депресивната позиция дори и при хора, чиято завист не е прекомерна.

Бягството от майката към други хора, които се идеализират и към тях се изпитва възхищение, за да се избегнат враждебните чувства към онзи най-важен обект, към който се изпитва завист (а поради това и омраза), гърдата, става средство за предпазване на гърдата, което означава също и предпазване на майката.1 Често съм изтъквала, че начинът, по който детето се обръща от първия към втория обект, бащата, има важно значение. Ако преобладават завистта и омразата, тези чувства се прехвърлят в известна степен към бащата или към сиблингите, а по-късно и към другите хора, и поради това механизмът на бягство се проваля.
Във връзка с отвръщането от първичния обект настъпва и разсейване на чувствата към него, което може да доведе до промискуитет в един по-късен стадий на развитие. Разширяването на обектните отношения в детството е нормален процес. Доколкото отношението с нови обекти в известна степен е заместител на майчината любов, а не бягство от омразата към нея, новите обекти са полезни и са компенсация за неизбежното чувство на загуба на уникалния първи обект - загуба, която възниква в депресивната позиция. Тогава любовта и благодарността са съхранени в различна степен в новите отношения, въпреки че в известна степен тези чувства са откъснати от чувствата към майката. Ако разпределението на чувствата се използва предимно като защита срещу завистта и омразата, подобна защита не е основа за стабилни обектни отношения, тъй като те се влияят от упоритата враждебност към първия обект.
Защитата срещу завистта често приема формата на обезценяване на обекта. Предполагам, че развалянето и обезценяването са присъщи на завистта. Обаче не е необходимо да се завижда на обекта, който е бил обезценен. Това скоро се прилага към идеализирания обект, който бива обезценен и, поради това, престава да бъде идеализиран. От силата на завистта зависи колко бързо ще се провали идеализацията. Но до обезценяване и неблагодарност като защита срещу завистта се прибягва във всеки стадий на развитието, а при някои хора това става характеристика на обектните им отношения. Аз споменах онези пациенти, които в трансферната ситуация, след като са били решително подпомогнати от дадена интерпретация, я критикуват, докато от нея не остане нищо добро. Ето един пример: пациент, който по време на аналитичната сесия е достигнал до задоволително решение на външен проблем, започва следващата сесия, като казва, че се е чувствал много подразнен от мен: предната сесия съм предизвикала силна тревожност, като съм го накарала да се обърне точно към този проблем. Изглежда, че той се е почувствал обвинен и обезценен от мен, тъй като решението не му е хрумнало, докато проблемът е бил анализиран. Едва след известен размисъл той признава, че анализата действително е била от полза.
Обезценяването на аза е защита, характерна за по-депресивните типове. Някои хора не са способни да развият дарбите си и да ги използват с успех. В други случаи тази нагласа се появява само при определени ситуации, когато е налице опасност от съперничество с важна фигура. Като обезценяват собствените си дарби, те едновременно отричат завистта и се наказват за нея. В анализата може да се види как обезценяването на аза отново събужда завистта към аналитика, който се преживява като превъзхождащ, тъй като пациентът силно се е обезценил. Да се лишиш от успех, разбира се, има много предпоставки и това се отнася за всички отношения, за които говоря.1 Но аз открих като един от най-дълбоките корени на тази защита вината и нещастието от това, че поради завистта не си могъл да съхраниш добрия си обект. Хората, които са установили добрия си обект твърде несигурно, страдат от тревожността да не би той да бъде развален и изгубен поради чувствата на съревнование и завист, и поради това трябва да избягват успеха и съревнованието.
Една друга защита срещу завистта е тясно свързана с алчността. Като интернализира гърдата толкова алчно, че в ума му тя изцяло се превръща в негово притежание и е контролирана от него, бебето чувства, че всичко добро, което й е приписало ще бъде негово. Това се използва, за да противостои на завистта. Зародишът на провала се съдържа в самата алчност, с която се провежда тази интернализация. Както казах по-рано, добре установеният и асимириран добър обект не само обича субекта, но е и обичан от него. Вярвам, че това е характерно за отношението с добрия обект, но не се отнася до идеализирания обект или се отнася към него едва в слаба степен. Чрез мощна и злостна притежателност, добрият обект се преживява сякаш се превръща в разрушителен преследвач, а последствията от завистта не са предотвратени в достатъчна степен. За разлика от това, ако към любимия човек се изпитва толерантност, тя се проектира и към другите и така те се превръщат в дружелюбни фигури.
Един чест метод за защита е собствения успех, притежания и щастие да събудят у другите завист, като по този начин ситуацията, в която се изпитва завист се обръща наопъки. Неефективността на този метод произтича от тревожността от преследване, която се поражда от него. Завистливите хора и особено завистливият вътрешен обект се преживяват като най-лошите преследвачи. Още една причина, поради която тази защита е несигурна, произтича от депресивната позиция. Желанието да накараш другите хора, особено онези, които обичаш, да ти завиждат и да тържествуваш над тях, поражда чувство на вина и страх, че може да ги увредиш. Възбудената тревожност пречи на насладата от собствените притежания и отново усилва завистта.
Има още една нерядка защита, задушаване на чувството на любов и съответно усилване на омразата, тъй като това е по-малко болезнено, отколкото да понасяш вината, възникнала от съчетаването на любовта, омразата и завистта. Това може да не се изразява като омраза, а да приеме вида на безразличие. Една защита, която е свързана с това е оттеглянето от контакта с хора. Потребността от независимост, която знаем е нормално явление в развитието, може да се усили, за да бъде избегната благодарността или вината за неблагодарността или завистта. В анализа откриваме, че на несъзнавано ниво тази независимост в действителност е доста лъжовна: лицето остава зависимо от вътрешния си обект.
Herbert Rosenfeld описва един конкретен метод за справяне с тази ситуация, когато разединените части от личността, включително най-завистливите и разрушителни от тях, се събират и следват стъпки към интеграция. Той казва, че "отреагирането" се използва, за да бъде избегнато от-правянето на разединението; според мен, отреагираето, доколкото то се използва, за да се избегне интеграцията, се превръща в защита срещу тревожността, която възниква, ако приемеш завистливата част от себе си.
В никакъв случай не съм описала всички защити срещу завистта, тъй като тяхното разнообразие е безкрайно. Те са тясно взаимосвързани със защитите срещу деструктивните пориви и тревожността от преследване и депресивната тревожност. Успехът им зависи от множество външни и вътрешни фактори. Както беше споменато, когато завистта е силна и, поради това, е вероятно да се появи повторно във всички обектни отношения, защитите срещу нея изглеждат несигурни; защитите, срещу не-доминираните от завист разрушителни пориви, изглеждат много по-ефективни, въпреки че могат да означават инхибиране и ограничение на личността.
Когато шизоидните и параноидните характеристики са във възход, защитите срещу завистта не могат да успеят, тъй като атаките над субекта водят до усилване на чувството за преследване, с което той може да се справи единствено посредством нови атаки, т.е. чрез усилване на деструктивните пориви. Така се полага началото на един порочен кръг, който уврежда способността за противодействие на завистта. Това се отнася особено много за случаите на шизофрения и до известна степен обяснява затрудненията в лечението им.2
Изходът е по-благоприятен, когато съществува в известна степен отношение с добър обект, тъй като това означава, че депресивната позиция е била частично преработена. Преживяването на депресия и вина предполага желание да се съхрани любимия обект и да се ограничи завистта.
Защитите, които изброих и много други, формират част от негативната терапевтична реакция, тъй като те са мощно препятствие пред способността да поемеш онова, което анализата може да ти даде. По-рано говорих за някои от формите, които приема завистта към аналитика. Когато пациентът е в състояние да преживява чувство на благодарност - а това означава, че в тези моменти завистта му е по-слаба - той е в много по-изгодна позиция да извлича полза от анализата и да укрепи онова, което вече е придобил. С други думи, колкото повече депресивните черти надделяват над шизоидните и параноидните характеристики, толкова по-добри са перспективите за лечение.
Подтика за репарация и потребността да помогнеш на обекта, на който завиждаш са също важни средства за противодействие срещу завистта. В края на краищата това включва противодействието срещу деструктивните пориви чрез мобилизиране на чувствата на любов.

След като неколкократно говорих за объркването, може да е полезно да обобщя някои от най-важните състояния на объркване, тъй като те възникват нормално в различни стадии на развитието и по различни поводи. Често съм изтъквала1, че от началото на постнаталния живот влизат в действие уретралните и аналните (и дори гениталните) любовни и агресивни желания - макар и оралните да преобладават - и че след няколко месеца отношението към частични обекти се припокрива с това към цялостни хора.
Вече обсъдих тези фактори - в частност силните параноидно-шизоидни черти и прекомерната завист - които от началото замъгляват разграничаването и пречат на успешното разединение на добрата и лошата гърда; така се усилва объркването на бебето. Аз вярвам, че от съществено значение за анализата е да се проследят всички състояния на объркване в пациентите ни, дори и най-тежките при шизофренията, до тази ранна неспособност за разграничение между добрия и лошия първичен обект, макар че трябва да се вземе предвид и употребата на объркването като защита срещу завистта и деструктивните пориви.
Нека изредя няколко последствия от това ранно затруднение: преждевременното възникване на чувството за вина, неспособността на детето да изпитва отделно чувство на вина и чувството, че е преследвано, а последващото нарастване на тревожността вече бе спомената по-горе; аз привлякох вниманието и върху значението на объркването между родителите, което произтича от завистта към комбинираната родителска фигура. Аз свързах преждевременното начало на гениталността с бягството от оралността, което води до увеличено объркване между оралните, аналните и гениталните тенденции и фантазии.
Други фактори, които допринасят много рано за състоянията на объркване и озадачаване на ума са проективната и интроективната идентификация, тъй като те временно могат да имат ефекта на замъгляване на разликата между аза и обектите, и между вътрешния и външния свят. Подобно объркване пречи на осъзнаването на психичната реалност, което допринася за разбирането и реалистичното възприятие на външната реалност. Недоверието и страхът от поемането на духовна храна ни води назад до недоверието към онова, което предлага развалената гърда, която е обект на завист. Ако добрата гърда изначално се обърква с лошата, по-късно се уврежда способността за ясно мислене и за развитие на ценностни стандарти. Всички тези смущения, които според мен са свързани и със защитата срещу тревожността и вината, и които произтичат от омразата и завистта, се изразяват в задържане на научаването и развитието на интелекта. Тук аз не взимам предвид различните други фактори, които допринасят за подобни затруднения.
Състоянията на обърканост, които накратко обобщих, за които допринася интензивния конфликт между деструктивните (омраза) и интегриращите (любов) тенденции, до известна степен са нормални. С нарастващата интеграция и чрез успешното преработване на депресивната позиция, което включва по-голямо изясняване на външната реалност, възприемането на външния свят става по-реалистично - резултат, който влиза в ход във втората половина на първата година и в началото на втората година.[5]1 Тези промени в същината си са свързани с отслабване на проективната идентификация, която формира част от параноидно-шизоидните механизми и тревожности.




1.
2. 1. "Notes on Some Schizoid Mechanisms"
2. Д-р Elliot Jaques насочи вниманието ми към етимологичния корен на думата завист (envy), който идва от латинската дума invidia, която пък идва от глагола invideo - да гледаш нещо накриво, да гледаш злобно или с омраза в, да завиждаш или да гледаш на нещо с лошо чувство. Една ранна употреба на фразата е приведена от Цицерон, преводът й е: "да предизвикваш нещастие със злобен поглед". Това потвърждава разликата, която направих между завистта и алчността, като поставих ударение на проективния характер на завистта.
1. Joan Riviere в своето есе "Jealousy as a Mechanism of Defence" (1932) проследява женската завист до инфантилното желание да ограбиш гърдите на майката и да ги развалиш. Според нейните находки, ревността води корена си от тази първична завист. Есето й съдържа интересен материал, който илюстрира този възглед.
1. "A Contribution to the Analysis of the Negative Therapeutic Reaction" (1936); също и Freud, The Ego and the Id.
2. Всъщност, бебето може да е получило твърде малко мляко, да не го е получило в момента, когато най-силно го е искало, или да не го е получило по подходящия начин, напр. млякото може да е излизало твърде бързо или твърде бавно. Начинът, по който е било държано детето, дали е бил удобен или не, отношението на майката към храненето, удоволствието или тревожността й от него, дали му е била давана бутилка или гърда - във всеки случай всички тези фактори са от огромно значение.
1. "A Short History of the Development of the Libido" (1924).
2. Наблюденията на бебета разкриват нещо от тези подлежащи несъзнавани нагласи. Както бях казала по-горе, някои бебета, които яростно пищят изглеждат доста щастливи скоро след като бъдат нахранени. Това означава, че временно те са загубили, но отново са си възвърнали добрия обект. При други постоянната болка и тревожност - въпреки че в момента те са намалели вследствие на храненето - могат да се забележат от внимателния наблюдател.
1. Ясно е, че депривацията, незадоволителното хранене и неблагоприятните обстоятелства усилват завистта, тъй като нарушават пълното удовлетворение и така се създава порочен кръг.

1. "The Emotional Life of the Infant"
1. "Three Essays on the Theory of Sexuality"
2. "On Observing the Behaviour of Young Infants" (1952)
1. Виж моето "Notes on Some Schizoid Mechanisms; и Herbert Rosenfeld "Analysis of a Schizophrenic State with Depersonalization" (1947).
1. В по-ранните си работи съм се занимавали със значението на този процес и тук само искам да подчертая, че за мен това е основен механизъм в параноидно-шизоидната позиция.
2. Вече съм се позовавала на вродената потребност от идеализация на пре-наталната ситуация. Друга честа област на идеализация е отношението бебе-майка. Особено често то се идеализира ретроспективно от хора, които не са могли да преживеят достатъчно щастие в това отношение.
1. В тази връзка правя препратка към моето есе "Mourning and its Relation to Manic-Depressive States", в което определям нормалния процес на преработване на скръбта като процес, при който се възстановяват ранните добри обекти. Аз предполагам, че това преработване става за първи път тогава, когато кърмачето успешно се справи с депресивната позиция.
2. Въпреки че не съм променила възгледа си, че депресивната позиция започва около втората четвърт на първата година и достига кулминацията си около 6-тия месец, аз открих, че някои новородени изпитват преходно чувство на вина в първите няколко месеца от живота си (Вж. "On the Theory of Anxiety and Guilt"). Това не означава, че депресивната позиция вече е настъпила. На други места съм описала разнообразните процеси и защити, които характеризират депресивната позиция, като например отношението с цялостен обект; по-отчетливото разпознаване на вътрешната и външната реалност; защитите срещу депресията, в частност силното желание за репарация и разширяването на обектните отношения, което води до ранния стадий на Едиповия комплекс. Говорейки за вината, която новороденото изпитва от време на време през първия етап от живота си, аз се доближих до становището, което поддържах, когато писах Psycho-Analysis of Children, където описвах преживяваното чувство за вина и чувството, че си преследван при съвсем малки новородени. Когато по-късно дефинирах депресивната позиция, аз разделих по-ясно и може би твърде схематично от една страна вината, депресията и съответните защити, а от друга - параноидния стадий (който по-късно нарекох параноидно-шизоидна позиция).
1. Имам причини да вярвам, че тази преждевременна генитализация често характеризира силни шизофренни черти или разгърната шизофрения. Вж. W. Bion "Notes on the Theory of Schizophrenia" (1954) и "Differentiation of the Psychotic from the Non-Psychotic Personalities" (1958).
2. Вж. "The Importance of Symbol-Formation in the Development of the Ego" (1930) и "A Contribution to the Psychogenesis of Manic-Depressive States" (1935); също The Psycho-Analysis of Children
1. Другаде съм изтъкнала (напр. в "The Emotional Life of the Infant") тясната връзка между фазата, в която се развива депресивната позиция и ранните стадии на Едиповия комплекс.
1. The Psycho-Analysis of Children (особено в глава VIII) и "The Emotional Life of the Infant." Там посочвам, че тези фантазии формират нормално част от ранните стадии на Едиповия комплекс, но сега бих добавила, че цялото развитие на Едиповия комплекс се влияе силно от интензитета на завистта, която определя силата на комбинираната родителска фигура.
1"The Oedipus Complex in the Light of Early Anxieties" (1945), Writings,I, стр. 418. "Завистта към пениса и кастрационният комплекс играят важна роля в развитието на момичето. Но те се усилват много от фрустрацията на нейните позитивни Едипови желания. Въпреки че на определен етап малкото момиченце допуска, че майка й притежава пенис като мъжки атрибут, тази идея не играе толкова важна роля в развитието й колкото предполага Фройд. Несъзнаваната теория, че майка й съдържа възхитителния и желан пенис на бащата, лежи в основата на много явления, които Фройд описа като отношение на момичето към фалическата майка. Оралните желания на момичето за пениса на бащата се смесват с нейните първи генитални желания да получи пениса. Тези генитални желания предполагат желанието да придобие дете от баща си, което се потвърждава и от приравняването "пенис=дете". Женственото желание да интернализира пениса и да придобие дете от баща си неизменно предшества желанието да притежава свой собствен пенис."
1. "The Emotional Life of the Infant" и "The Behaviour of Young Infants"
2. "On Identification"
3. Книга I и II.
4. Но чрез завистта на Дявола смъртта навлезе в света и тези, които имат неговата участ правят от нея изпитание. (Мъдростта на Соломон, гл. 3, стих 24).
1. Вярата в континуитета на живота се изразява по един значим начин в забележката на едно 5-годишно момче, чиято майка е бременна. То изразява надежда, че бебето, което очакват ще бъде момиче и добавя: "Тогава тя ще има бебета и нейните бебета ще имат бебета и така ще продължава завинаги."
1. Аз осъзнавам, че подробности от историята на пациента, личността, възрастта и външните обстоятелства биха били ценни в последващия клиничен материал. По причини на дискретност не е възможно да навляза в подобни детайли и мога само да се опитам да илюстрирам основните си теми чрез извадки от материала.
1. Не само при децата, но и при възрастните чувствата, преживени по време на най-ранните хранения могат да се появят в трансферната ситуация и да оживеят напълно. Например, през време на сесията се появява много силно чувство на глад или жажда, което си отива след интерпретацията, преживяна така, сякаш е задоволила това чувство.
1. Опитът ми е показал, че когато аналитикът се убеди напълно в значението на някоя нова страна от емоционалния живот, той може да я интерпретира по-рано в анализа. Като й придава достатъчно силно ударение винаги, когато материалът позволява това, той може много по-скоро да доведе пациента до осъзнаване на тези процеси и така ефективността на анализата може да се увеличи.
1. Rosenfeld, "Notes on the Psychopathology of Confusional States in Chronic Schizophrenics" (1950).
1. "The Emotional Life of the Infant".
1. Freud, "Some Character-Types Met with in Psycho-Analytic Work" (1915).
2. Някои от колегите ми, които анализират случаи с шизофрения са ми казвали, че ударението, което поставят на завистта като фактор, който разваля и разрушава, се оказва много важно както за разбирането, така и за лечението на техните пациенти.

1. The Psychoanalysis of Children, гл. VIII.
1.
[1] "Construction in Analysis" (1937)
[2] Всичко това се преживява от бебето по много по-примитивен начин, отколкото езикът е в състояние да изрази. Когато тези пре-вербални емоции и фантазии бъдат възродени в ситуацията на трансфер, те изглеждат, както аз бих ги нарекла, като "спомени в чувства" и биват пресъздадени и назовани с помощта на аналитика. По същия начин думите трябва да се използват, когато пресъздаваме и описваме други явления, които принадлежат към ранните стадии на развитие. Всъщност ние не можем да преведем езика на несъзнаваното в съзнанието, без да вземем назаем думи от царството на съзнаваното ни.
[3] В няколко от моите работи в The Psychoanalysis of children: "Early Stages of the Oedipus Complex" и в "The Emotional Life of the Infant", аз говоря за завистта, която се поражда от орално-, уретрално- и анално-садистични източници по време на най-ранните стадии на Едиповия комплекс и я свързвам с желанието да бъдат развалени притежанията на майката и в частност, пенисът на бащата, който тя съдържа, според фантазиите на бебето. Вече в есето ми "An Obsessional Neurosis in a Six-Year-Old Girl", което бе прочетено през 1924г., но не бе публикувано до появата му в The Psychoanalysis of Children, завистта, свързана с орално-, уретрално- и анално-садистичните атаки над майчиното й тяло, изиграха важна роля. Но аз не бях свързала тази завист специално с желанието гърдите на майката да й се отнемат и да бъдат развалени, въпреки че бях много близо до този извод. В есето си "On Identification" (1955), аз обсъждах завистта като много важен фактор за проективната идентификация. Още отдавна, в книгата си Psychoanalysis of Children аз предположих, че при съвсем малките кърмачета оперират не само орално-садистични, а също и уретрално-садистични и анално-садистични тенденции.
[4]
[5] Аз предполагам (вж. есетата ми от 1952г.), че във втората година от живота натрапчивите механизми излизат на преден план и организацията на егото настъпва под господството на аналните пориви и фантазии.