Теорията на Klein е доста непоследователна по отношение на вижданията й за вътрешните обекти и пътищата, по които те възникват. В различните етапи на работата си тя сменя възгледите си по този въпрос, но никъде не обявява това, от което се пораждат много спорове и недоразумения.
А. Вътрешните обекти - творения на детското съзнание
1. В ранните си работи Klein пише, че обектите са присъщи на нагоните и не зависят от реалните хора във външния свят. Тя казва: "Най-ранната реалност за детето е изцяло фантазирана." Възприятието на действителните други хора представлява само скелет, в който детето проектира образите на вътрешните си обекти. Желанието предполага обект на това желание; желанието е винаги желание за нещо. Преживяването на потребност съдържа в себе си по подразбиране някакъв образ, някаква фантазия за условията, които биха довели до удовлетворение на тази потребност.
Според Klein нагоните, по силата на самото им естество на желания, притежават вродени a priori образи на външния свят, които детето търси, за да постигне удовлетворение. Според Klein съществува вроден набор от образи и фантазирани действия като напр. гърди, пениси, утроби, бебета, съвършенство, отрова, експлозия, пожар.
2. Вторият начин, по който възникват вътрешните обекти е при най-ранното канализиране на инстинкта към смърт, което трябва да се осъществи, за да може детето да оцелее.
Според Фройд по-голямата част от деструктивността се превръща в садизъм към другите или в първично еротогенен мазохизъм.
Според Klein част от инстинкта към смърт се проектира във външен обект, а останалата част от деструктивността се обръща срещу този новосъздаден лош обект. Така възникват лошите обекти.
За да не се окаже, че светът е населен изцяло с лоши обекти, част от либидото също се проектира на външни обекти и така се създават добрите обекти, към които след това се насочва любовта.
Природата както на добрите, така и на лошите обекти се определя от собствената мотивация на детето, което поражда вярата в съществуването на добри и подкрепящи обекти - вяра, която произхожда от собственото му либидо.
Така първите обекти на нагоните се явяват продължение на самите нагони, съдържанието им е производно от съдържанието на собствените нагони на детето, които сега се преживяват сякаш са насочени към него от външен обект.
3. Първото преживяване за обектите, външни или вътрешни, се формира от погрешно тълкуване на възприятията.
Обектите, които задоволяват желанията са добри, а обектите, които ги фрустрират са лоши, атакуващи чужди тела. Всички усещания се персонифицират и се приписват на добри или лоши обекти.
Б. Дори и в ранните си творби Klein подчертава ролята на преживяванията на детето с истинските други за модифицирането и трансформирането на тези вродени образи. С времето ранните фигури се трансформират и се смекчават от образите на истинските родители.
В друг момент Klein предполага, че ранните обекти водят началото си отчасти от истинските външни фигури, но реалистичното възприятие за тях е изопачено от това, че детето проектира в тях собствените си пориви. Така около ядката на действителното възприятие се доразвива огледалният образ на собствените мотиви на детето.
В. Непрекъснатият цикъл на проекция и интроекция
Ранните сурови и груби вътрешни обекти непрекъснато се проектират във външния свят. Възприятията за действителните обекти във външния свят се сливат с проектираните образи. В последващата реинтернализация вътрешните обекти отчасти се трансформират от възприятието за действителните обекти.
Обектните отношения във външния свят се стимулират от ранното сурово суперего, тъй като детето търси съюзници и източници на подкрепа и увереност, които на свой ред трансформират вътрешните му обекти.
Този процес е основа за компулсивното преповторение, което включва непрекъснатото усилие да бъдат установени ситуациите на външна заплаха, които да представляват вътрешната тревожност.
Вътрешният свят може да се трансформира, ако човек може да възприеме несъответствията между очакванията, които идват от вътрешния свят и действителността. За да може да се случи нещо ново, вътрешният свят се трансформира по съответен начин, а цикълът на проекция и интроекция има позитивна насока.
Когато формулира депресивната позиция, Klein изразява значително по-различен възглед за вътрешните обекти: вътрешните и външните обекти произхождат от опита, който децата имат с действителните хора от външния свят.
действителни други интернализация
повторна проекция вътрешни обекти
Тази интернализация тя не разглежда като защитен механизъм, а като начин за съотнасяне с външния свят: "егото постепонно поглъща в себе си целия външен свят."
Установяват се вътрешни обекти, които дублират външните.
Интернализират се не само хората, но и всички преживявания и ситуации.
Вътрешният свят на детето се състои от безброй обекти, поети вътре в егото. Обекти, които отчасти отговарят на най-различните аспекти (добри и лоши), чрез които родителите, както и другите интернализирани хора, са се появили в несъзнаваното на детето.
Според Heimann интернализацията е равнозначна на възприятието. "Когато егото получава някакви стимули, то ги абсорбира и ги превръща в част от себе си, интроектира ги."
Формулировката, че обектите са фантастни и произхождат от вътрешния свят е развита от Klein през периода, когато в центъра на вниманието й стои агресията, докато възгледът, че обектите са синтез от усвояването на опита с истинските други хора е разработен през периода, когато в центъра на вниманието й е депресивната тревожност и репарацията. Това не е случайно. Когато изследва агресията, Klein се занимава най-много с лошите и изпълнени с омраза обекти. От друга страна, есетата й върху депресията се занимават предимно с добрите обекти и страха от разрушаването им. Тя проявява склонност да разглежда лошите обекти като нещо, което произлиза от вътре, т.е. от собствените нагони на детето, а добрите обекти като нещо, което се поема отмън. За съжаление във всеки етап от развитието на тези идеи тя постулира произхода на обектите като нещо универсално, резултат от което са значителните обърквания и недоразумения. Склонността на Klein да извлича добрите обекти отвън, а лошите отвътре води началото си от нейният възглед за психопатологията като резултат от вътрешни, конституционални източници и от паралелното омаловажаване на значението, което има тревожността, амбивалентността и характеровата патология на родителите.
ВЪТРЕШНИ ОБЕКТИ
ОПРЕДЕЛЕНИЕ:
Този термин обозначава несъзнаваното преживяване за конкретен обект, който е физически разположен вътре в егото (или в тялото) и който се води от свои собствени мотиви и намерения спряво егото и другите обекти.
Вътрешните обекти съществуват вътре в егото, в по-голяма или по-малка степен на идентификация с него (фантазия за абсорбция или асимилация от егото).
Начинът, по който се преживява вътрешния обект зависи от начинът, по който се преживява външния обект, т.е. вътрешните обекти отразяват реалността. Но освен това, чрез механизмите на проекция, те значително допринасят за начина, по който се възприемат и преживяват самите външни обекти.
Идеята за вътрешните обекти е една от най-важните и същевременно най-мистериозни открития на Klein Преживяването на субекта за наличие на вътрешен обект в него му придава чувството, че съществува и има идентитет. Отношенията ни с обектите съставляват онова, което сме. Klein много рано започва да осъзнава това явление. Въпреки това, процесът на задълбочаване на тази теория е продължителен и включва определен брой стъпки:
1) интроектираният обект
2) екстернализация
3) вътрешният свят
4) суперегото
5) подпомагащиге фигури
6) вътрешната реалност на обектите
7) омнипотентност и конкретност
1. ИНТРОЕКТИРАНИЯТ ОБЕКТ
През 1923г. в анализа на Рита Klein осъзнава значението на интроектирания обект, който тероризира детето. Това следва в резултат на осъзнаване на фантазията, която е залегнала в основата на ритуала преди заспиване: "страхът, че през прозореца може да влезе мишка и да ухапе нейната мишка (гениталии). Този страх от преследващия вътрешен обект представлява жестока забрана, която на произлиза от истинската майка, а от интроектираната майка." Klein открива, че част от ритуала преди лягане се състои в това, че детето поставя слон (който представлява бащата) до леглото:
"Слонът (имагото на бащата) стои там, за да играе ролята на препятствие. Тази роля се изпълнява от интроектирания баща от времето, когато тя е искала да узурпира мястото на майката до бащата, да открадне от майката детето, с което тя е била бременна и да нарани и кастрира родителите." (Klein , 1926, стр. 132).
2) ЕКСТЕРНАЛИЗАЦИЯ
Klein описва как "играта на роли служи, за да бъдат отделени различните идентификации" и "детето успява да изгони бащата и майката, които е абсорбирало в себе си през развитието на едиповия комплекс и които сега го измъчват вътрешно със своята жестокост." (Klein, 1926, стр. 133)
3) ВЪТРЕШНИЯ СВЯТ
Идеята на Фройд за вътрешния свят е значително обогатена от Klein През 1929г. тя пише едно есе по повод на една оперета на Равел, в което прави опит да илюстрира драмата, погълнала детското съзнание. Кошмарният свят на детето съставлява своеобразен разказ, изпълнен с преследващи фигури, от които детето се бои и които напада. Това намира израз на сцената и се следва от съжаление. Тя свързва това с процеса на визуално творчество (разказа на един художник). Klein се опитва да пресъздаде драматичния ефект, за да предаде един цял свят на фантазии, в който е въвлечено детето.
През 1923г. Klein изучава начина, по който децата се занимават и са погълнати от вътрешностите на своите собствени тела и телата на майките си:
"Малкото момиченце има садистични желания, произхождащи от ранните стадии на едиповия конфликт, да ограби съдържанието на майчиното тяло, а именно пениса на бащата, изпражненията, децата и, в краю на краищата, да разруши самата майка. Това желание поражда тревожността да не би самата майка да ограби съдържанието на тялото на малкото момиченце (особено децата) и да не би тялото му да бъде разрушено или осакатено." (Klein 1929b, стр. 217).
Следователно, детето има идея за обектите вътре в неговото собствено тяло, които са описани като негови деца. Това не се отнася само до момичетата; за малките момченца Klein казва:
"Той чувства, че трябва да запази не само пениса си, но и доброто съдържание на тялото си, добрите изпражнения и добрата урина, бебетата, които той желае да отгледа по време на фемининната позиция и бебетата, които иска да направи в мъжката позиция, когато се идентифицира с добрия и съзидателен баща." (Klein, 1945)
Така Klein разглежда децата като създания, които много отрано проявяват задълбочен интерес към вътрешностите си, които чувстват, че съдържат добри обекти, които ги обогатяват и които често се преживяват като застрашени и увредени от атаките на лошите обекти вътре и вън от тях.
4. СУПЕРЕГОТО
По времето, когато Klein изследва вътрешния свят на детето, Фройд разработва своята теория за структурата на личността - ид, его и суперего. В резултат суперегото е единственият интроектиран вътрешен обект, описан от Фройд. Klein свързва собствените си наблюдения върху интроектираните детски обекти с новия модел на Фройд. Анализирайки играта на едно малко дете тя казва:
"Ерна често ме караше аз да бъда детето, докато тя беше майката или учителката. Тогава аз трябваше да преживея фантастични мъчения и унижения. ... Непрекъснато бях шпионирана, хората отгатваха мислите ми, а бащата или учителят се съюзяваше с майката срещу мен - всъщност непрекъснато бях обградена от преследвачи. Самата аз в ролята на дете непрекъснато трябваше да шпионирам другите и да ги измъчвам... Във фантазиите на детето всички роли се вписват в една формула: формулата на двете основни роли - преследващото суперего и идът или егото, които са застрашени, но в никакъв случай не са по-малко жестоки." (Klein, 1929а, стр. 199-200)
Така според интерпретациите на Klein:, драмите, които протичат в детската стая са драми вътре в съзнанието на детето. Тези драми тя свързва със структурата на личността, описана от Фройд.
5. ПОДПОМАГАЩИТЕ ВЪТРЕШНИ ОБЕКТИ
Все пак ужасяващото и грубо суперего не е единствено. Klein забелязва и подпомагащи фигури:
"Джордж винаги се е чувствал заобиколен и застрашен (от магьосници, вещици и войници), но... се е опитвал да се защити от тях с помощта на подпомагащи фигури... В игрите му са представени три основни части: тази на ид-а и тези на суперегото с неговите подпомагащи и преследващи аспекти."
"Така изобретените подпомагащи фигури са от изключително фантастичен вид."
Малко по малко Klein осъзнава, че подобни фигури с фантастично добри или фантастично лоши характеристики са всеобщ механизъм, който действа както при децата, така и при възрастните."
На този стадий Klein счита, че подпомагащите фигури са измислени като защита срещу преследващите и тя продължава като доразвива тези образи, за да посочи проблемите, които произтичат от... изключително силното влияние, което упражняват тези крайни имаго-фигури..."
Този възглед за различните "образи" е в рязък контраст с ограничените връзки между суперегото, егото и ида, както са описани от Фройд. По-късно тя описва тези подпомагащи фигури като "добри" обекти и особено като добър вътрешен обект.
Множествени вътрешни обекти: Реализацията на двете страни на суперегото - грубата и подпомагащата - изразена като различни обекти, а след това и обектите от различните стадии на либидото (орален, анален и генитален), водят до такова виждане за вътрешния свят като за нещо, населено с голям брой разнообразни обекти, извлечени от действителното обкръжение и историята на детето."
В знак на лоялност към Фройд Klein пише: "... суперегото като цяло е съставено от различни идентификации, придобити на различните нива на развитие"; Klein описва процеса на "синтезиране на идентификациите в едно цяло суперего", за да съобрази наблюденията си с теориите на Фройд. С хода на времето Klein приема, че вътрешният свят е арена, изпълнена с разнообразни обекти, които се намират на различно ниво на синтез и отделност в различните контексти и в различно влеме.
6. ВЪТРЕШНАТА РЕАЛНОСТ НА ОБЕКТИТЕ
Идеята за вътрешните обекти се превръща в предмет на огромна мистификация и непрекъснато се доизяснява. Трудностите идват от това, че вътрешните обекти, описани в клиничния материал на детската игра (и впоследствие от анализа на шизофренно болни) са много конкретни по вид. Децата, както и възрастните имат много конкретни фантазии за това какво има вътре в тялото им. И все пак, несъзнаваните фантазии за това съдържание са доста необичайни. Вътрешните обекти не са "представителства", каквито биха могли да бъдат в спомените или в съзнаваните фантазии (мечти). Те се преживяват като нещо, което съставлява субстанцията на тялото и на съзнанието.
През 30-те и 40-те години група клайнианци образуват група по вътрешните обекти, чиято цел е да се опита да изясни тази мистериозна идея. Searl и Schmideberg дават множество описателни отчети за своята работа.
Karin Stephen заявява ясно и категорично:
"... вярата в тези фантастични вътрешни обекти води началото си от действителните телесни преживявания в най-ранното детство, които са свързани с жестоки, често неконтролируеми разреди на емоционално напрежение." Isaacs (1940) за целите на демонстрацията, докладва случай, за да приведе доказателства за вътрешните обекти; Heimann (1942) докладва в подробности случай, в който клиничният материал показва интроекция на враждебен майчински обект, който пречи на способностите на егото; способностите на пациента за творчество се възвръщат, когато пациентът се идентифицира с обекта (асимилира го).
Вътрешният обект и идентификацията: Обикновено, макар и не винаги, интернализирания обект се преживява като нещо, което принадлежи към егото. Ако разширим границите на егото за целите на изясняването, мога да кажа, че в границите на къщата си имам "моята жена" или "моя квартирант." Идентитетът на тези обекти не се отрича, но те са част от воя идентитет - като съпруг и хазяин - тъй като са част от домакинството ми. С другите обекти, които влизат в къщата ми е по-различно. Не бих могъл да говоря за "моя крадец" нито за "моя рояк мухи", ако някой от тези обекти ми се натрапи. Въпреки че те ще бъдат вътрешни по отношение на границите на къщата ми, те не се преживяват като нещо, което принадлежи там.
Това е вярно и за границите на егото: нормално обектите се преживяват като нещо, което принадлежи на егото (т.е. с което сме се идентифицирали), но те могат да го обитават и като чужди обекти.
7. ОМНИПОТЕНТНОСТ И КОНКРЕТНОСТ
На първо място, обектът е емоционален обект, тъй като той произхожда от усещанията на детето за удоволствие или болка. Но тъй като тези усещания са телесни, детето преживява тези обекти като действителни конкретни цялости, толкова конкретни, колкото и самото му тяло - усещанията са там, следователно и обектите, които ги причиняват трябва да са там. В самото начало обектите са непознати от гледна точка на физическите им свойства, но това не пречи на вярата в тяхното действително физическо присъствие - тъй като детето "познава" ефекта от тях: собствените му телесни усещания са доказателство за това.
Heimann (1949) обобщава връзката на тялото с вътрешните обекти:
"... нагонът търси обект... Тогава ситуацията би изглеждала както следва: Под влияние на глада и оралните желания детето извиква обекта, който би удовлетворил тези пориви. Когато този обект, майчината гърда, му се предлага в действителност, той го приема и във фантазиите си го инкорпорира." (Heimann, 1949, p.10).
Преживяването за това е конкретно и реално; фантазията е омнипотентна и води до действителни резултати в егото, като го променя и формира основата на неговото развитие.
Светът на представителствата и вътрешния свят:
Най-ранното и най-конкретно ниво на фантазии в по-късното развитие се покрива от света на обектните представителства и представителствата на аза, но никога не се покрива напълно. Конкретният свят от вътрешни обекти остава като основополагащ пласт на личността, който излиза на повърхността в сънищата, делириума, халюцинациите, хипохондрията и по-леките налудни състояния, каквито са предразсъдъците и предпочитанията.
Идеята на Фройд за репрезентациите е, че те имат функцията на лични символи, тъй като те не се объркват с действителните външни обекти. Когато в резултат на действието на омнипотентната фантазия подобни репрезентации се объркат с външния обект, преживяването е, че вътре в субекта съществува напълно реален обект (Rosenfeld, 1964). По подобен начин, ако фантазията е омнипотентна, в представителството на аза, азът се слива или се обърква с обекта.
Вътрешните обекти се схващат на доста отделно (и по-ранно) ниво на развитие и се основават на омнипотентната фантазия за инкорпорация на обекта в егото и за идентификация с него. Последното води до радикална промяна в егото, поради объркване на външния обект с действителния интроект, което е резултат от омнипотентността на примитивната фантазия. По същия начин омнипотентната проекция води до преживяването за действителна загуба на части от вътрешния свят или от аза, за които се вярва, че са във външния обект.
ВЪТРЕШНИТЕ ОБЕКТИ И ТЯЛОТО
Терминът на Klein "вътрешен обект" се отнася най-вече до това много примитивно преживяване за вътрешните обекти като конкретни и действителни. През 1935г. в едно пилотно изследване Schmilder и Wechsler извличат от децата информация за това, което те си мислят, че се намира в тялото им и демонстрират изключително разнообразие на конкретни въображаеми обекти. В случая на Schmideberg (1934) телесните симптоми произтичат от психологични причини (конверсионни симптоми и хипохондрия):
"... нейните конверзионни симптоми и тревожността й бяха до голяма степен предопределени от тревожността й от инкорпорирания обект. Тя чувстваше, че опасният обект вътре в нея се противопоставя на егото й;" с подобряването на състоянието на пациентката "...контрастът между инкорпорирания обект и егото намаля и тя се идентифицира с обекта вътре в себе си."
Този начин на преживяване на вътрешните обекти се пренася през периода на развитие и през целия живот; върху него се наслагва набор от допълнителни начини на преживяване. С развитието на рецепторите, преживяванията на тялото стават по-обективни. Резултата от това са "репрезентациите" на вътрешните и външните обекти в съзнанието. Следователно репрезентациите представляват напреднала от гледна точка на развитието способност на детето. По-късно идва заместването на първичния обект с други обекти и това е развитието на символното формиране. Този постепенен напредък в начините, по които се преживяват обектите е очертан от Money-Kyrle (1968), който различана три стадия:
а) конкретно вярване във физическото присъствие на обекта;
б) репрезентация на обекта в съзнанието и паметта;
в) символна репрезентация в думите или в другите символи.
Преходът от конкретното преживяване на обектите към преживяване, свързано с репрезентациите е свързан с едно явление, което Bion нарича алфа-функция.
ПРЕЖИВЯВАНЕ НА ОБЕКТИТЕ
Телесни усещанния - отношения с обект
глад - злонамерена гърда
Bion въвежда понятието "no-breast" като с това признава, че обективно гърдата липсва, но за бебето не съществува такова нещо като отсъствие; то възприема това като присъствие на нещо, което му причинява болка.
В този пример обектът е разположен вътре в егото, т.е. в стомахчето му. Този вътрешен обект е добър, когато детето има преживяването, че е хранено и чувства топлото мляко, което води до чувства на удовлетворение в стомахчето му. Вътрешните обекти извличат характеристиките си от нагонните импулси, които са активни (фрустриращи или "лоши" обекти) или са били удовлетворени (задоволяващ или "добър" обект), в зависимост от усещанията на тялото, които са в центъра на вниманието в този момент. Така обектът се ограничава според това какви усещания поражда в момента - хранене, топлина, удобство, наакване, подмокряне и т.н., и т.н. и според това дали води до удовлетворение или до фрустрация на тези пориви.
Всеки обект представлява само малка част от света на детето и само част от човека, който се грижи за него ("майка"), който представлява неговия външен свят. Това е познато като "частичен обект". Едва по-късно детето може да получи по-пълна картина за обектите си, посредством по-напредналите си възприятия. След това обектите му придобиват множество намерения и смесени чувства, както и физически характеристики и консистентност във времето.
Така основната характеристика на обекта е неговата мотивация да причинява телесни усещания. Тъй като мотивита на обекта се редуцират драстично до една цялост с един единствен мотив, тези обекти в най-добрия случай от обективна гледна точка са частични. Те са познати като частични обекти.
Първите конкретни обекти имат единствено емоционални характеристики. Това създава анимистичен свят, в който всяко нещо има чувства и намерения. Едва по-късно, с развитието на уменията за възприятие, особено на далечните рецептори, наборът от обективни характеристики може да бъде опознат и приписан на вече съществуващите емоционално реални обекти.
Само с придобиването на повече изтънченост светът на чувстващите обекти и светът на неживите обекти може да бъде разделен окончателно и прецизно и може да се осъществи репрезентация в паметта или евентуално в символите.
ПЪРВИТЕ ОБЕКТНИ ОТНОШЕНИЯ
Klein вярва, че бебето има отношения с обектите, които се разграничават от неговото его по примитивен начин още от самото раждане. Тези отношения произтичат от вродената способност на детето да интерпретира телесните си усещания като добри обекти, които искат да му доставят наслада или лоши обекти, които искат да му причинят неприятни чувства.
До 1935г. Klein отива толкова далеч, че постулира, че интроективните процеси действат от самото раждане и създават вътрешни обекти: "...още от началото егото интроектира "добри" и "лоши" обекти, прототип на които е майчината гърда." (Klein, 1935). Интроекцията на обектите вече не се схваща като нещо, породено от загубата на любим обект, нито пък като зависимо от решаването на едиповия конфликт. Интроекцията и придобиването на "добър" обект вътре в егото е защита срещу инстинкта за смърт. Ужасяващите имаго:
"...са фантастично изопачени картини на истинските обекти (външни родители), на които те са основани, (те) се настаняват не само във външния свят, но чрез процеса на инкорпорация и в егото... Много скоро егото се опитва да се защити срещу вътрешните преследвачи чрез процесите на експулсия и проекция." (Klein, 1935, p.265)
Това става както с ужасяващите ("лошите") обекти, така и с подпомагащиге "добри". Тези състояния на отношения ту с добри ту с фантастично лоши обекти се генерират от порочни или доброкачествени кръгове, които се осъществяват чрез повтаряща се проекция на фантастичния вътрешен обект върху външен обект и реинтроекция на изопачения обект, чрез което се преувеличава вътрешния:
"Изглежда, че тук имаме два кръга, единият от които е доброкачествен, а другият - порочен, като и двата се основават на преливането на външните или обкръженческите и вътрешните физически фактори." (Klein, 1936, p. 292)
Нарцисизъм: Един от резултатите от работата на групата по вътрешните обекти е разработването на нов възглед за нарцисизма; нарцисизмът представлява оттегляне на либидото от външния обект към вътрешен обект, който се идентифицира с егото, а не просто към самото его.
Според Klein тикът не е податлив на терапевтично влияние, докато в процеса на анализата не се разкрие обектното отношение, на което той се основава.
Асимилация на обектите: Едно от затрудненията при концепцията за вътрешните обекти е да си представим действителните отношения между интроектирания обект, егото и другите вътрешни обекти.
През 1917г. Фройд приема, че интроекцията означава идентификация на обекта с егото. Той използва термина "идентификация", за да опише интернализацията на амбивалентно обичаните обекти от маниакално-депресивните пациенти. По-късно, през 1923г. той описва интернализацията на суперегото, която има различен развой, тъй като то остава отделно от егото или се отделя от егото. Това изглежда противоречиво и е отбелязано от други психоаналитици.
Идеята е, че описанието на детската игра според Klein показва, че в един момент детето може да се идентифицира с една част от отношението (напр. със суперегото), а в друг момент може да се превърне във виновно, странстващо дете, сгълчано от суперегото. Тази флуидна организация на идентификациите (интроективна идентификация) предполага, че вътрешните обекти са в наличност, за да може егото да се идентифицира с тях и да съществува като репертоар от идентичности, нагласи, роли и т.н., които егото да може да ползва във всяко време и за всеки конкретен контекст.
Съществуват и по-патологични видове вътрешни обекти, които изглежда съществуват като чужди натрапници (подобно на вътрешните обекти, описани от Schmideberg, 1934 и Heimann, 1942). Heimann (1942) ги описва като "чужди тела", които не могат да бъдат асимилирани. През 1946г. Klein описва този проблем като признава клиничния материал на Heimann. Тя описва егото като отслабено от експулсивната проективна идентификация; т.е. огромен брой фрагменти от аза са разположени във външните обекти, така че егото се преживява като изчерпано, дори деперсонализирано, а азът - слаб и раним. Когато егото е в такова състояние, интроектираните обекти, дори и ако те се преживяват като добри обекти, са всепоглъщащи и не могат да се идентифицират с егото и да се асимилират от него.
ОБЕКТИТЕ В ДЕПРЕСИВНАТА ПОЗИЦИЯ:
Постигането на депресивна позиция е нещо повече от придобиването на по-голяма способност за възприятие. Тя включва интензивно емоционално състояние, което се отнася до емоционалните частични обекти и поражда специална емоционална промяна: депресивната позиция.
Промяната в обекта: Началното описание на депресивната позиция, което дава Klein почива на разграничението между частичните и цялостните обекти:
"...през тази фаза на развитие настъпва загубата на любимия обект, при което егото прави преход от частична към цялостна инкорпорация на обекта... Процесите на "загуба на любимия обект", които се изясняват впоследствие, се определят от чувството на субекта, че се проваля (по време на отбиването и в периодите, които го предшестват и го следват) и не може да осигури своя "добър интернализиран" обект. Една от причините за провала му е неспособността му да преодолее параноидния си ужас от интернализирания преследвач. (Klein, 1935)
Депресивната позиция възниква, когато обектът предизвиква сливане на любовта и омразата. Тя се стимулира от сливането и интеграцията на добрите и лошите обекти, така че страхът от това, че мразиш обекта, когото обичаш води до риск за целия обект. "Докато обектът не бъде обикнат като цяло неговата загуба не може да бъде почувствана като цяло." Под това Klein има предвид, че до този момент загубата е била преживявана като активна депривация, причинена от лош обект - добрият обект се превръща в преследвач; в депресивната позиция обектът се преживява като едно цяло, което липсва, изгубено е, увредено е и по което субектът копнее.
Вътрешните обекти и външния свят:
С началото на процеса на оценяване на външния обект като "цялостен обект" от бебето се изисква да приеме един по-реалистичен възглед за неговата природа. Анимистичният свят на конкретните вътрешни обекти отстъпва и вътрешният свят постепенно се отделя по-прецизно. Конкретната идентификация на частите на аза и обектите отстъпва на способността да се представят обектите в аза, а депресивната позиция въвежда една решителна промяна в точността на възприятията за външния обект.
Конкретният вътрешен обект продължава да е свързан с външния обект чрез проекция и под влиянието на изискванията на тялото. Външният обект остава отчасти изграден от вътрешни източници; тази част от постройката постепенно намалява, но трудно може да се каже, че изчезва. Продължава и изграждането на вътрешния обектен свят посредством интроекция на външни обекти, може би с по-малък интензитет.
Значението на добрия обект:
Персекуторен обект - създава параноидните порочни
кръгове
Добър обект - необходим и обичан, трябва да бъде задържан; човек се защитава от параноидните отношения с преследващия лош обект чрез добрия и подкрепящ вътрешен обект. Усещането, че имаш добър вътрешен обект е основа на доверието в себе си, а разстройствата в това доверие са резултата от проблеми при задържането на добрия вътрешен обект.
Поддържане на вътрешния обект
Вътрешният обект има значение за изграждането на сърцевината на устойчивата личност, която може да понесе големи емоционални разстройства.
Добрият вътрешен обект трябва да устои на фантазиите за атака и увреда, които се въвеждат от нежеланата "лоша" страна на "цялостния обект."
Тъгуване: Откритието на депресивната позиция дава възможвост на Klein да направи съществен принос към природата на тъгуването. В есето за депресивната позиция от 1940г. тя казва:
"Горчивината на действителната загуба на любимия човек според мен се умеличава от несъзнаваните фантазии на тъгуващия, че е изгубил и своя "вътрешен обект." Той чувства, че "лошите" вътрешни обекти взимат надмощие и вътрешният му свят е застрашен от разпадане. Знаем, че загубата на любим обект води до порив в опечаления да възстанови изгубения добър обект. Според мен, той не само поема в себе си (реинкорпорира) човека, когото току що е изгубил, но и възстановява неговите интернализирани добри обекти (а именно любимите му родители)... Те също се преживяват като разрушени, когато се преживее загуба на любими хора. Поради това се реактивира ранната депресивна позиция с нейната тревожност, вина и чувства на загуба и печал. Ако напр. една жена изгуби детето си поради смърт, заедно с тъгата и болката се реактивира и подтвърждава нейния ранен ужас, че ще бъде ограбена от "лошата", отмъстителна майка.
ВЪТРЕШНИТЕ ОБЕКТИ И ПАРАНОИДНО-ШИЗОИДНАТА ПОЗИЦИЯ
Тревожността при параноидно-шизоидната позиция е предимно от фрагментация и загуба на егото. Това е интимно свързано със съдбата на вътрешния обект - частичен обект, който е особено нестабилен и непрекъснато се превключва между "добър" и "лош." Ако в тази позиция обектът бъде атакуван, той се фрагментира; по подобен начин се фрагментира и егото.
При описанието на параноидно-шизоидната позиция съществува изключителна чувствителност към съдбата на обекта (вътрешен и външен). Появява се страхът, че добрият вътрешен обект ще бъде изгубен чрез насилствена проекция, по погрешка (бебето ще бъде изхвърлено заедно с водата) или лошият обект ще бъде интроектиран заедно с добрия (подобно но троянския кон).
